На 28 ноември се навършват 20 години от смъртта на един от най-големите български поети Георги Рупчев.
В две вечери – едната е на 28 ноември (деня, когато той си отива) в 16 ч. в клуб "Перото", и на 29 ноември в Столичната библиотека на 3 етаж в "Книжовно наследство" – ще бъдат прочетени от актьори някои от стиховете на Георги Рупчев и негови съмишленици ще се опитат да върнат образа на неговото слово.
Той продължава да бъде четен не само от връстници и приятели, но и от новите поколения е ценен, обичан и боготворен. В онова време, когато езикът е стегнат, удушен от условията, от условностите, той създава една нова територия за българския език и стих. Все още няма достойна литературно-критическа книга за неговия принос в тази посока. С чувство за хумор, с огромна ерудиция, с една деликатност и ненатрапливост присъства Георги Рупчев в литературното пространство.
Майя Праматарова разказва в "Артефир":
"Поезията на Георги Рупчев продължава да бъде жива години след като него го няма и тепърва ще бъде четена. Чрез неговата поезия думата съхранява красотата си, стихът му по друг начин представя езика ни. Това е осмисляне на думата – разкриване на поезията чрез думата. Думата е въплътена по друг начин и в неговите преводи – "Песен на песните", да речем. С бляскавото си чувство за хумор винаги успяваше да доведе до смисли, до които малцина успяват. Георги Рупчев беше човек, който присъстваше не само в литературата – неговата любов към музиката, към театралното изкуство, неговата откритост към света, любопитство към света... бяха изключителни."
Георги Рупчев е от онези поети, които препотвърждават принадлежността на българската поезия към световните образци. По неговите думи „Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.“
Иван Теофилов го нарича „коронован княз на метафоричните състояния“, а Едвин Сугарев пише: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост поне според мен надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.“
Тя продължава до ръба на огледалото
и там се отразява и изчезва.
Из стаята той често ще е обикалял
и е разтребвал безполезно,
въртял се е на празни обороти грамофона му,
светът се е въртял като изтъркана мелодия,
стопанинът понякога излизал на балкона
и гледал от дванайсетия етаж надолу,
тиктакал е будилникът, кафето е възвирало
и вятърът е ровел в разтворените страници,
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите,
играел с котарака, в съня си се е стряскал.
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил,
седейки във креслото си, е слушал радио
и гледал как мъглата от Витоша се спуща,
а виното на малки глътки му се е услаждало...
Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.
"Времето не е намалило въздействието на тази дълбока и изпълнена с трагизъм поезия, а младите поколения се вълнуват от нея толкова, колкото и поколението, към което принадлежеше Рупчев. Но значимостта му надхвърля неговото време", отбелязва още Едвин Сугарев.
Чуйте Майя Праматарова в звуковия файл.
Снимки – НДК и БНР, архив
Георги Рупчев е роден на 2 септември 1957 г. в София. Завършва гимназия в родния си град (1975) и българска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1982).Автор е на стихосбирките „Уморени от чудото“ (1982), „Смяна на нощната стража“ (1986; 2004), „Смъртта на Тибалт“ (1989), „Силните на нощта“ (1991), „Зоната“ (1996) и „Приковаване на огъня“ (2001). През 2002 г. посмъртно излиза „Отдалечаване на въздуха“ и „Инстинкт за неприспособимост. Стихове. Поеми. Избрани преводи“ (2007). Превежда от английски, руски и староиврит. Автор е и на един от поетичните преводи на „Песен на песните Соломонови“ (1992). Сред превежданите от него автори са Джон Ленън, Уилям Такъри, Томас Стърнз Елиът, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Николай Гумильов, Лоурънс Фърлингети, Алън Гинсбърг и други. Автор е на много статии в периодичния печат, участва в поредицата на БАН „Периодика и литература“, както и в издаването на списанията „Глас“ и „Мост“. Стиховете му са превеждани на английски, френски, испански, унгарски и гръцки. Умира на 28 ноември 2001 г. в София.
Носител е на Националната награда за студентска поезия (1980, 1981, 1982), Наградата Димчо Дебелянов (1980), Националната награда за дебют „Южна пролет“ (1983), Наградата на Съюза на преводачите (1992 и 1994), Националната награда „Христо Г. Данов“ (2001) – за превода на „Поезия“ от Николай Гумильов.
