В края на 2021 г., излезе аудиоалбумът "Пандемията от първа линия". Той е дело на списание "Диверсия" и фондация "Фридрих Еберт" - бюро България, и разказва за личните борби и преживявания на работещите на първа линия в сферите на здравеопазването, образованието, социалните грижи, транспорта, науката и културата. Кои са системните проблеми, които пандемията демонстрира – какво е състоянието на някои ключови обществени сектори, какви стари проблеми бяха засилени и кои проблеми излязоха наяве под натиска на пандемията, коментира в „Мрежата“ по програма „Христо Ботев“ Станислав Додов, един от авторите на проекта.
Какво не показаха българските медии от хората на първа линия
„Действително имаше някакви репортажи. Филми не съм срещал, но възможно е. Така или иначе, с течение на времето, откакто пандемията започна през 2020 г., "първа линия" отчасти изчезна от публичното пространство, отчасти се сведе до медицинските лица. А пък е важно и не е случайно, че в началото на пандемията имаше своето място, много често беше споменавано, имаше едно чудене, както са и първите думи в нашия аудиоалбум – кое е първа линия, кой е първа линия. И това са ужасно много хора. Това са много значими обществени сектори, за които е необходимо да говорим повече.
Две нива бих откроил. Едното е – действително има ужасно много хора, не можем да кажем точно колко са и това само по себе си е проблем, но хора, които живеят в самота. Тези хора, които живеят в самота, освен, разбира се, бездомните хора, това са и ужасно много болни или възрастни хора, които разчитат на, просто защото нямат на какво друго, мрежата за социална сигурност, която има около тях, или няма. Едното ниво е това – доколко функционират нашите социални институции? Както формалните, били те различни социални грижи, били те някакви общностни средища, така също и неформалните – всякакви форми на взаимна подкрепа. С това, впрочем, не се занимаваме в документалния албум, по-скоро как преживяват хората досега си с институциите. Това всичко е едното ниво.
Другото ниво обаче е за една самота на по-екзистенциално ниво. Защото виждаме, че едно от нещата, които пандемията много засили, но то е много по-старо от нея, е изолацията помежду ни и разкъсването на социалната тъкан по начин, по който ние не се търсим и не се питаме как сме. На това ниво мисля, че е големият проблем, за който всички наши събеседници в този аудиоалбум говорят по различни начини – едно чувство на изоставеност, на самота, а от друга страна пък, на отчуждение от страна на хората, за които се грижат тези работници на първа линия – били те пациенти, ученици под някаква форма, пътници. Как се отнасят те към работещите? С едно отчуждение и враждебност.“
Липсата на солидарност – "смъртта не засяга живота, но икономиката засяга живота"
„Този прочит главен асистент Мила Минева сподели по повод официалния начин, по който говореха правителствата още от последното правителство на ГЕРБ до последното служебно. За новото още е рано да се каже. Но говоренето, че локдаунът трябва да се избягва на всяка цена, да, разбира се, той е крайна мярка, той трябва да се избягва колкото може. Но сякаш не бива да има локдаун, за да може да работим. Защото, ако не работим, ще умрем. Обаче, ако се заразим и умрем, сякаш това не е важно. Това е нещото, което тя визираше. И то засяга солидарността. Не е възможно едно общество, което десетилетия наред е убеждавано под различни форми, че най-важното е да се грижиш сам за себе си, най-важното е сам да се развиваш и т.н. Не може то да превключи за едно денонощие, или в случая за почти две години, не може да превключи в солидарен режим. Но трябва да се повтаря много ясно – че хората в България не са някакви зли или тъмни балкански субекти по манталитет, които мразят или пък са глупави, това е ужасно вредно. А това е много често коментарът, който чуваме от експерти. Но не е това случаят. Това просто е общество, което е забравило защо и как да бъде солидарно.“
От кой разказ ни лишиха медиите
„От това, което чуваме в аудиоалбума, сякаш не толкова, че липсват конкретни разкази, а че изобщо липсват разкази. Що се касае публичната среда, ние живеем в една събитийност. Събитие след събитие, което по-често е скандал или конфликт. Но това са еднократни избухвания, разпри, недоразумения, престъпления, ако щете. Но не са разкази в смисъла на това как протича нещо, как протича животът на някаква група хора. Какво значи да се работи на първа линия в този случай. Или да се живее на първа линия. Защото всъщност, когато чуваме единствено политици и експерти, което е в огромната част от случаите, а същевременно сме затворени – било то физически в домовете си, било то ограничени от различни мерки, докато се придвижваме към работа, на работа, невъзможността да се отиде на едно или друго място, съвсем няма начин да се добие социална картина, освен през медиите. А ако в медиите продължават да говорят единствено политици и експерти, това е огромен проблем, и няма как внезапно да предизвика онази солидарност, която е важна. Впрочем, думата "солидарност", просто като дума, отсъства от речника на политическите лица. Аз съм сигурен, че ако се направи един добър дискурсивен анализ, това ще се види. Аз лично я помня, а доста внимателно следя, изречена точно два пъти за две години."
Защо и политиците, и медиите бягат от думата „солидарност“
„Най-честият начин, по който тя се разказва от декември 2020 г. насам, това за добро или зло е във връзка с ваксините, носенето на маски и дистанцията – "да пазим себе си и така да пазим другите". Това е единият начин, по който се внушава някаква солидарност. Но това, от една страна, не използва думата солидарност и, от друга страна, е много забележително специалното отношение към ваксините. Добре, ако те са наистина толкова важни, какво имаме да мислим? Защо е това цялото настояване, че няма да са задължителни например? Това е когнитивен дисонанс, класически пример. Така че освен системните, наследени от десетилетия, причини да не можем да мислим, а съответно и да изречем "солидарност" в тази криза и в целия хаос на мерките, политическите послания и медийния дискурс, допълнително се внася тотално объркване – има ли някакво такова отношение, което може да се нарече солидарност, и в какво може да се изразява то, щом като, ето, ваксините са толкова важни, ама аз си решавам.“
В какво общество искаме да живеем – на "всеки сам си преценя" или солидарно
„Много е забележително, че "всеки сам си преценя" се оказва фраза на 2021 г. Хем не е изненадващо, хем е толкова показателно. В този смисъл ние, особено като автори, не сме стигнали до изводи и няма да си позволим да кажем в какво общество искаме да живеем, тъй като трибуната на този албум не е наша. Но със сигурност разбрахме какво не искаме да бъде и какво не искат да бъде хората, които правят обществото ни да функционира – и това не е обществото, в което всеки сам си преценя.“
