Темата е днес е за отхвърлянето в различните смисли на думата. Всеки трансплантиран, ако има щастието да го постигне това, живее със страховете организмът му да не отхвърли чуждия орган. Тук обаче разговорът няма да бъде медицинския - ще говорим за усещането за отхвърляне - което имат всички у нас, които вече са на хемодиализа и се борят да стигнат до реда си за трансплантация - отхвърлянето при тях има и многопластово значение - институциите мълчат, бездействат или просто нямат отговор и обяснение - защо няма трансплантации, защо 900 човека на хемодиализа чакат за донор, а нищо не се случва.
"В България има още един парадокс. Докато в Западна Европа от 10 души 9 са на перитонеална диализа , тук нещата са обратно . 9 са на класическа диализа, която много повече уврежда бъбреците и тялото и много по-трудно запазва в добро състояние, докато дойде моментът за транспланация. Това е свързано с финансиране на болиниците, с търговски интереси. В Норвегия например, български нефролози са ми раззкавали, има само няколко хемодиализи, защото пациентите с бъбречна недосатотъчност, чакат до 6 месеца максисум за трансплатация на хемодиализа.
В България във всяка болница има хемодиализа, вървят едни пари от НЗОК, това сме показали във филма - как реално нашите пациенти достигат до трансплантация, и как те се трансплантират в чужбина...това е тъжната реалност... , коментира в "Хоризонт до обед" режисьорът Стефан Командарев, сценарист на филма за донорството “Живот от Живота".
"4000 души на са на хемодиализа, а около 180 пациенти са на перитонеална диализа, отделно има пациенти в предиализно състояние, които са всъщност най-подходящите за бъбречна трансплантация - те са около 1800 души, така че реално нуждаещите се българи от трансплантация са около 6000 - 7000. А в листата на чакащите за бъбреци са включени 900 души", съобщи за БНР Иван Димитров, председател на Федерация "Български пацентски форум" за бъбречните трансплантации, които замряха.
"Тук идва другият проблем - част от пациентите, които са на хемодиализа изобщо не занят, че могат да бъдат трансплантирани. Лекарите в отделенията им спестяват това. Ние имаме сигнали от наши пациенти, че такива хора чак след 6- 7 години разбират, че биха могли за бъдат трансплантирани.
Перитонеална диализа няма нищо общо с класическата, при която стоиш в болницата с часове по три пъти в седмицата, "завързан" за машината. При перитонеална диализа прочистването на кръвта може да става в домашни условия и на съвсем друг приницип, с разтвори, които се вливат и ти можеш да работиш активно. Тук дори не ги уведомяват, че има и такава диализа. Проблемът е, че трябва да има реформа и в тази част", заяви Иван Димитров.
Димитров посочи, че имаме по 10 - тина трансплантации на година, но няма на кого да присадиш бъбреците, защото пациентите на хемодиализа не са годни вече, заради дългото чакане.
Няма политическа воля да се развива трансплантационната дейност у нас. И още нещо - нормативно е наложено състоянието на чакащите за трансплантация да се проверява само веднъж годишно, затова е добре да се промени това, заради влошената хемодиализна процедура у нас.
Когато викнеш такъв пациент, защото има донорска ситуация и тепърва започнеш да оглеждаш здравният му статус и установиш, че не е подходящ за трансплантация, вече е минало много време, през което да започнеш търсене на всички други пациенти кои са годни за присажддането. Органите не може да се задържат дълго време", поясни още председателят на ФБПФ Иван Димитров.
По думите му структурирането на Covid отделения по всички болници е затруднило достъпа на всички хронично болни паценти и това е една от грешките в здравната политика по време на пандемията, смята още Иван Димитров.
Още по темата в звуковия файл.
