Генерал-лейтенант Хайнрих Браус, до 2018 година заместник-генерален секретар на НАТО по отбранителна политика и планиране, е пряк свидетел на опитите за изграждане на взаимно доверие между Северноатлантическия пакт и Русия и последвалото вледеняване на отношенията, които имаха и своите светли моменти.
Години наред Европа налага принципа, че сигурност и мир на Стария континент може да има само с Русия. Някои дори виждат в знаменитата реч на руския президент Владимир Путин в германския Бундестаг на 25-ти септември 2001 година протегната ръка. Реч, която той държи на чудесен немски език:
„Основаната цел на нашата страна, която е преживяла столетни военни катастрофи, е стабилен мир на нашия континент. Както знаете, подписахме Договора за забрана на ядрените опити, Договора за забрана на разпространението на ядрени оръжия, Конвенцията за забрана на биологическите оръжия. Ратифицирахме и договора СТАРТ 2.“
Това е Путин през 2001-ва. През 2014-а преобръща всичко - анексирането на Крим е причината НАТО да посочи Русия като най-голямата заплаха за сигурността си. През същата година Русия приема нова военна доктрина, в която записва, че конфликтът в Украйна и разширяването на НАТО на изток са най-голямата заплаха за сигурността й. И ако до 2014 година броят на американските войници в Европа постепенно намалява, вече осма година той расте. Растат и военните бюджети на страните-членки. След като Путин започна нова война в Европа, НАТО приведе в действие плановете си за отбрана. Генерал-лейтенант Браус обяснява, какво представляват те:
Един от тези пет региона обхваща България. Не мога да бъда по-конкретен, защото информацията е класифицирана. Но крайната цел е да се подсигури възможно най-бърз отговор на Алианса там, където има заплаха за територията на блока. Да се предотврати чрез възпиране нападение срещу територията на НАТО или в случай на нападение - да се защити нападнат съюзник или нападнати съюзници по източния фланг на НАТО.
Върховният главнокомандващ на НАТО вече е упълномощен да нареди дислоцирането на силите за бързо реагиране към региони, където той смята, че ще бъдат най-нужни. Или с други думи, НАТО повиши възможностите си за реакция в особено застрашени региони по източния фланг.“
В този военен конфликт НАТО на практика е с вързани ръце - Украйна не е член на Алианса.
„Украйна не е част от НАТО и затова не може да бъде задействан чл. 5 за колективна отбрана. Това е причината Съединените щати ясно да заявят, че НАТО не може да окаже военна помощ на Украйна, в случай, че Путин я нападне.
Предполагам, че Украйна трудно преглъща това. Още повече като си дадем сметка какво каза Путин в ужасяващата си среднощна реч - че иска не само да денацифицира Украйна - потресаваща дума! - но и да я демилитаризира. Промяната на граници с военна сила, подчинена на агресивни имперски амбиции, е грубо погазване на следвоенния европейски мирен ред и не означава нищо друго освен война в Европа!
Може ли Германия да поиска да си върне Силезия, Померания и Източна Прусия? Може ли Полша да си поиска обратно днешна западна Украйна? Може ли Унгария да си поиска територии, които днес са част от съседните й Сърбия, Румъния и Украйна?
За да не се случи това, всички ние в Европа подписахме Парижката харта и Основополагащия договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността между НАТО и Русия, стъпвайки върху заключителния документ от Хелзинки от 1975 година. Тези договорености сложиха веднъж завинаги край на щенията за промяна на границите с военна сила. Поне така си мислехме. Докато Путин не започна война срещу Украйна.“
Война с цел демилитаризацията на Украйна. Възможно ли е това?
„Все още е трудно да преценя. Не знаем достатъчно за развитието на бойните действия. Но едно е ясно - Путин разполага със супермодерна армия - по суша, по вода и особено във въздух. Знаем, че може да води и кибервойна. А украинската армия е числено голяма, но не особено модерно оборудвана. Украйна разполага предимно със стара руска военна техника. Може да е по-добре подготвена в сравнение с 2014 година, благодарение на американската помощ, но е несравнимо по-слаба от руската армия.
Засега можем само да спекулираме, дали целта на Путин е да завземе Киев и да постави там свое марионетно правителство. Или атакува цялата територия на Украйна, за да отслаби украинската армия във всички точки едновременно, така че в крайна сметка заедно с Крим и Донбас да успее да откъсне от Украйна цялото й южно крайбрежие на Черно море.“
И тъй като Владимир Путин зададе в началото на седмицата тона с препратки към историята, нека и ние се върнем назад във времето. Споделяте ли, г-н Браус, разпространената в Русия, но и на Запад теза за надменно отношение на НАТО след края на Студената война? Че Западът престава да възприема Русия като световна сила?
„Не, не споделям това мнение. Дори напротив! След обединението на Германия и в хода на така наречените „преговори 2+4“ на двете германски правителства - на ФРГ и ГДР, с четирите победителки във Втората световна война, т.е. САЩ, Франция, Великобритания и Съветският съюз, се постигна споразумение за бъдещия статут на обединена Германия.
След това Германия разработи концепция за отварянето на НАТО за източноевропейските държави, защото те искаха да се присъединят към Алианса. Никой не ги е принуждавал. Но паралелно с това Германия разработи концепция за специално партньорство на ЕС и НАТО с Украйна, но преди всичко с Русия, с голямата, велика източна сила. С Елцин това беше възможно.
Преди да приеме първите източноевропейски държави, НАТО преговаря повече от една година с Русия. Преди първата вълна на разширяване НАТО сключи основополагащия договор за отношенията с Русия. Този документ съдържа изричното задължение на двете страни да не прибягват към промяна на границите в Европа с военна сила, както и правото на всяка държава в Европа сама да избира съюзите, в които иска да членува.
Този договор съдържа също принципа за неделимост на сигурността, който Русия днес интерпретира в своя угода, сякаш този принцип важи само за Русия и за САЩ, а всички останали държави са от второстепенно значение. С този основополагащ договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността НАТО пое един много сериозен ангажимент, угаждайки на руските искания - да не разполага постоянни многочислени сили в новоприетите държави, а в случай на криза да разчита на бързо укрепване на позициите си.
Или с други думи - още тогава НАТО се съобрази с чувствителността на Русия и се съгласи на изграждането на „санитарен коридор“, буферна зона между територията на Русия и на Алианса. Това на практика е отговор на легитимните руски интереси за сигурността й, а не военна заплаха по границите на Русия, както твърди Путин.
Едва след 2014 година, след анексирането на Крим, НАТО изгради малочислени мултинационални бойни групи, разположени в Балтика и в Полша, но не постоянно, а на ротационен принцип. По югоизточния фланг на НАТО, т.е. във вашия регион, са разположени предимно американски сили, които заедно с националните сили, т.е. български и румънски, имат възпиращ потенциал и тренират съвместно реакция при криза. Американските сили също не са постоянно разположени.
Затова не мога да приема тезата, че Западът е направил грешка, като не се е съобразил с притесненията на Русия за нейната сигурност.“
Войната, която започна Путин, на практика сложи точка на диалога. Русия скъса с Минските споразумения и с договореностите с НАТО. Но рано или късно той трябва да бъде възобновен. Каква може да бъде основата за бъдещи преговори?
„Няма никакъв смисъл и никакъв шанс Западът да се разбере с един лидер, който започна война. Според мен сега НАТО първо ще се консолидира и ще укрепи въздържащата си сила по източния фланг. За момента НАТО няма интерес да се разбере с руски лидер, който води война. По-скоро Алиансът ще се пригоди към конфронтация с Путинова Русия, засилвайки отбранителните си способности, при това както конвенционални, така и ядрени.
По всичко личи, че Путин ще остави руските войски в Беларус. Ако Путин успее да повали Украйна, това на практика ще означава, че Русия значително ще увеличи зоната си на влияние в Европа. Руската зона на влияние ще граничи вече не само в Балтика и части от Полша с НАТО, а и в Румъния и през Черно море в България. Или иначе казано - по протежението на целия източен фланг на Алианса.
Това означава, че отбраната и възпирането се превръщат в абсолютен приоритет за НАТО.“
„От исканията на Путин за правно обвързани гаранции за сигурността, които формулира през декември, става ясно, че неговите стратегически цели надхвърлят изтеглянето на натовските сили от Източна Европа. Заради това НАТО ще усили присъствието си по източния фланг.
Трудно ми е да предвидя дали в един бъдещ момент ще се водят преговори за реципрочен контрол над въоръженията, например за стратегическите ядрени оръжия, или за оръжията със среден обсег в Европа, с каквито разполага само Русия, но не и НАТО. Или за конвенционалните оръжия, за които можем да се върнем към ангажимента за предварително уведомяване при провеждането на военни учения и за изпращане на наблюдатели, за да се засили взаимното доверие. Но не вярвам това скоро да се случи. Путин също не е готов за такива преговори.“
След Мюнхенската конференция за сигурност в края на миналата седмица американският държавен секретар Антъни Блинкън намекна в интервю за „Зюддойче цайтунг“, че Съединените щати са готови да изтеглят част от военните си от Източна Европа, ако Русия е готова да възстанови взаимното доверие чрез прозрачност при планирането на военни учения, ако допусне взаимни инспекции и ако се съгласи на взаимен контрол на въоръженията. Възможен ли е диалог между САЩ и Русия на тази основа, г-н Браус?
„Аз прочетох друго в това интервю. Путин изпрати две писма - едно до САЩ, и едно до НАТО. В писмото до САЩ той постави прекалени искания. А в писмото до НАТО споменава взаимния контрол върху въоръженията. Ако се постигне съгласие да се води разговор за ограничаване на конвенционалните сили в Европа, преговорите ще продължат много дълго.
В такъв случай ще трябва да се определят региони на територията на Русия, на Беларус и на Украйна, както и на Запад, където да се направят първите стъпки за постигане на взаимно доверие. В тези дълги преговори може да става дума за взаимни уведомления при планирането на военни учения, или за намаляването на конвенционалните сили. Според мен, това имаше предвид американският държавен секретар Блинкън, когато спомена намаляването на американските сили в Централна и Източна Европа, при това само теоретично и при условие, че Путин също намали руските сили в съвместно определените райони.
На практика това би означавало драстично намаляване на руските конвенционални сили в Европа, което на фона на войната, която започна Путин, в момента изглежда като напълно нереалистично.“
