Само ден по-късно, с обявяването на пълна мобилизация в Украйна и забраната мъжете между 18 и 60-годишна възраст да напускат пределите на Украйна, се промени и потокът от пътници през границата и в колите и автобусите се возят предимно жени и деца. След 15 часа път от Одеса до границата с България пристигнаха и първите организирани от външното ни министерство автобуси.
Уморени, уплашени, притихнали по седалките – така изглеждаха пътниците на двата автобуса.
"Пътят беше ужасен, но се наложи да изберем друг маршрут, за да осигурим безопасност на хората", споделя вторият шофьор на автобуса Гешо Любенов, който тръгва два дни по-рано, за да прибере семейството си.
„Пътуваме към България, но мислите ни са постоянно към всички, които остават в Украйна“, споделя българска учителка, която преподава езика ни на украинските деца в Одеса.
Студентка по медицина разказва, че до последно не е искала да напусне Одеса, тъй като целта й е да завърши образованието си, но в крайна сметка шумът на бомби, взривяващи се в непосредствена близост до нея, я карат да размисли.
Хората благодариха на българския консул, че е съдействал за тяхното пътуване, а също и са благодарни на молдовцитие, които по пътя са има давали храна, вода, чай и кафе.
Докато сме на границата, в обратна посока, от България към Румъния, минава украински автомобил. Спира до нас, а хората вътре ни обясняват, че са били на почивка в Турция, когато войната започнала. Решили веднага да стегнат багажа си и да се върнат в Украйна, защото, по думите им, домът им е там, техните сънародници са там, а техен дълг е да помогнат с каквото могат.
Илюзия е да смятаме, че в която и да е война, има победители, със сигурност обаче човешкото страдание е реално и го виждаме с очите си. За щастие виждаме и вълната от съпричастност и готовност в много от нас да помогнат с каквото могат.
Още по темата в звуковия файл.
