Тази седмица в Латвия се роди инициативата за информационна кампания, насочена към хората в Русия, които живеят в условията на разрастваща се цензура. Идеята е живеещите в чужбина руснаци да информират през социалните медии роднини и приятели за войната в Украйна, след като закон запуши устата и на малкото останали независими руски медии.
В съседна Литва един украински журналист прави това, което може най-добре - пише статии за англоезични медии, за да разказва за войната, за синдрома на сирените, за шока при първия ракетен удар и за това, как украинците се променят с всеки изминал ден от войната. Неговото име е Артьом Пономаревски. В интервю за предаването "Събота 150" той сподели:
"В първите дни на войната всички бяха в шок. Мнозина имаха този синдром на сирената - чули веднъж сирените за въздушна тревога, после тя непрекъснато звучи в главата им, дори и да не вие в момента. Беше пълен хаос. Пътищата бяха разрушени, не знаеха откъде да си набавят вода, не знаеха как да живеят без ток. В следващите дни хората станаха много организирани, започнаха да си помагат, появиха се доброволци, но все още имаше много страдание. В Суми, например, в североизточната част на Украйна, нарекоха случващото се "трагедията на века". Милиони останаха без храна, без вода, без хуманитарна помощ. Все още цареше паника. А сега, в последните дни, хората не изпитват тъга или колебание, нито пък отчаяние. Хората са спокойни и мислят само за едно - трябва да унищожим тези окупатори и всеки трябва да направи каквото може на място, всеки трябва да работи търпеливо, без излишна емоция - просто за победа. За победата на Украйна - нямаме друг избор, няма ход назад".
Семейството Ви къде е в Украйна?
Родителите ми живеят в Чернигив, в северната част. В контакт сме всеки ден.
В Чернигив има сражения и въздушни удари? Какво Ви разказват?
Да, постоянно има въздушни удари, експлозии, артилерийски обстрел, ракети.... Всички военни обекти в града са поразени. Слава Богу, къщата на родителите ми и кварталът, в който живеят не са разрушени. Но малко по на север, където са многоетажните блокове, всичко е напълно смазано от артилерията, блоковете там са сравнени със земята.
Защо не дойдат при Вас във Вилнюс?
Всеки ден се опитвам да ги убедя да бягат, ако не при мен, то поне в централна Украйна или пък в южната част на областта - там живее баба ми и е малко по-спокойно. Но отказват - казват, че са здрави хора, нямат малки деца като майките, които бягат, и че могат да помагат на по-възрастните хора - да им носят вода, храна. Може би при много славянски семейства е така - като кажа на баща ми, че е разумно да напуснат - той отговаря: "Никога няма да си оставя къщата, никога няма да напусна родното си място".
Какво си казвате, когато се чувате по телефона всеки ден?
Питам ги къде са експлозиите, дали къщата ни не е ударена, чуват ли взривове в близост. Имат ли отопление, ток. От време на време нямат ток и парно, спират водата. Преди няколко дни видях в една от групите във фейсбук, че във Вилнюс се събира хуманитарна помощ и че беше последният ден, в който колата очакваше да събере помощи и да отпътува за Чернигив, там където живеят родителите ми. Много бързо хукнах към близкия супермаркет, започнах да купувам каквото ми попадна пред очите - храна, тоалетна хартия, каквото видя по рафтовете. И тичах към колата, за да изпратя, каквото мога.
Сами ли се чувствате украинците в тази битка?
И да, и не, защото много хора са благодарни за хуманитарната помощ и за оръжията, които някои държави дават на Украйна, без които би било невъзможно да устоим. Много хора мислят, особено тези, които имат роднини в армията, че европейците и американците не разбират, че това не е война просто между две държави, че това не е локален конфликт. Това е война между буквата Зет, новата свастика, новата секта, която иска: "Един лидер, един народ, една държава". Това е същото, както по времето на Втората световна война - удрят болници, детски градини, училища и дори не изпитват съжаление. Нищо не изпитват. Няма отбрана, която може да предпази цялата страна от всички ракети. Затова във военно отношение се чувстваме сами в тази война между демокрацията и Четвъртия райх, нацисткия режим, Руската нацистка федерация.
Украйна и Русия имат много сложни исторически отношения. Към кого е насочен гневът на украинците - към Владимир Путин и руските управляващи или към целия руски народ?
Ако в миналото сме имали проруски политици и проруски настроени сънародници, които искаха да бъдем по-умерени, да направим компромис с Крим, сега те са едва 1% от населението и повечето са маргинализирани. Не само Путин и хората около него бомбардират нашите градове, войниците бомбардират дори и когато обикновени цивилни с голи ръце се изправят срещу военните колони, блокират пътищата, лягат на улицата, за да спрат руските войски. Руснаците не правят нищо. Да протестираш с един плакат, на който пише - "Не на войната!" не ни помага. Това не е достатъчно! Русия има 140 милиона души население и те не могат да свалят от власт този нов Хитлер. Стига! Какво става тук - това нация ли е или какво! Според последните проучвания 68% - може да не съм много точен с процента, но горе-долу толкова подкрепят инвазията на Русия срещу Украйна. За какво говорим?! Интернет не е спрян - толкова ли е трудно да провериш информацията, да видиш в какво са превърнати градовете ни, цели села вече не съществуват след ракетните удари. Не разбирам това поведение и много хора няма да го разберат. В Русия живеят различни етноси и нации. Тези етнически групи биха могли да споделят със света своята култура и идентичност. Но не им е позволено да говорят езика си, не им е позволено да живеят културата си, да имат глас на световната сцена. Имаме само един московски етнос, който се счита за най-добрият на света и трябва да управлява света. Ако мислете, че всичко това ще спре в Украйна - не, няма да спре! Искам да се обърна към българския народ, особено към евроскептиците. Видяхте ли, какво стана? Как въпреки православната ви вяра, кирилицата и славянските ви корени можехте вие да бъдете ударени от Русия? Ако не бяхте избрали европейския път, щяхте вие да сте под шапката на тази идеология - един лидер, един народ, една държава.
