Така обобщи за БНР работата на доброволците у нас Георги Влайков от „Аварийно спасяване" – Пловдив. Елемент на самоорганизиране при доброволците няма. Ако някоя пожарна служба има нужда от доброволци, тя се свързва с Оперативен щаб на Националната асоциация на доброволците. На местно ниво, Оперативния център на пожарната се свързва с местните ръководства на доброволни формирования.
„Има все още общини, които нямат регистрирани доброволни формирования. Причините са различни - застаряващо население или липса на мотивация сред младите хора да се занимават с това“, обобщи Влайков в предаването „Преди всички“ по „Хоризонт“. При нужда им помагат формирования от съседни региони.
Влайков обясни и причината все още да няма закон за доброволчеството в България:
„Все още не е толкова належащо, а при нас нещата се случват, чак след като станат много належащи. Опитът от Турция показва, че след голямо бедствие, както при тях станаха земетресенията, те в момента имат една от най-странните структури за спасителна дейност – държавна, частна, неправителствена, доброволна – всичко е организирано прекрасно“.
Заплахите за уволнения не са градски легенди
„Нашият тип доброволчество е малко по-различен. Занимаваме се строго с аварийно-спасителна дейност. Има член в Кодекса на труда, че работодателят трябва да освободи съответния доброволец, когато той изпълнява такива задължения - този човек се води в неплатен отпуск. Проблемът идва от това, че има хора, които работят в частни фирми и има работодатели, които казват: „Ако ми липсваш три пъти по два дена за този месец, може после просто да не работиш“. Тук по-скоро е въпрос на начин на мислене и възприемане на доброволчеството от страна на работодателя, а толкова документално. Въпрос на култура на възприемане на доброволчеството! На Запад, когато в една фирма доброволците отидат до свършат някаква работа, после работодателят това го пише по всичките социални медии и казва: „Наши доброволци бяха там и помогнаха“, докато тук…“.
И в България има големи западни предприятия, които имат регистрирани доброволни формирования по западен образец, екипирани от самото предприятие, оптимист е Влайков.
Обученията са в пожарните служби или в Центъра за професионално обучение към Националната асоциация за доброволците. Има задължителен курс при встъпването в доброволното формирование, а след това - възможност да се надгражда.
Има държавно делегиран бюджет за екепировката и оборудването, с които се закупува част от екепировката. Формированията към юридически лица са на самоиздръжка:
„Спасителната дейност не евтина никъде по света и проблемът с оборудването винаги го има. Няма евтино нещо, което можеш да си купиш! Няма компромис, който може да направиш с личната си безопасност. Ако отговаряте за 10 човека и трябва да ги вкарате в пожар, а след това - да ги върнете вкъщи, няма да направите компромис с качеството“.
Организацията е най-тежката дейност за доброволците, защото иска много време и усилия.
„Ние не получаваме заплащане за това, което правим и няма как да отделим двама човека на пълен работен ден да се занимават с организация. Всеки поема по нещо, доколкото може“.
Пожарите най-често се дължат на човешкия фактор. Опитът на доброволците сочи като най-явни причини горенето на стърнища, небрежността в къмпингуването, гасенето на цигари:
„Разбира се има и теории, че има хора, които искат да запалят точно тази гора, защото после искат да вземат дърветата за дърводобив, но не е наша работа да определяме кой, защо и как го прави“.
Влайков призова за припознаване от общество на това, което правят доброволците.
