Преди много години прочетох тази книга, но ставащото около нас постоянно ме връща към основната идея в нея. А тя е, че много хора не искат да бъдат свободни. Страхуват се от свободата. Бягат от нея. Защото свободата носи бремето на отговорността. Налага ти се сам да вземаш важни решения. И съответно да обвиняваш самия себе си, ако решението се окаже погрешно. Ето това е основната причина, поради която хората не искат да бъдат свободни, твърди Ерих Фром. Именно затова бягат от свободата си и предпочитат някой друг да взема решенията вместо тях. Предоставят своята независимост на някой мощен в техните очи външен фактори и чакат той да определя съдбата им.
Тази външна сила може да има различни въплъщения – Партията и правителството, партийният лидер, дори някоя наднационална институция като Еврокомисията или Държавния департамент. Вижте колко е удобно да се сгушиш в прегръдките на НЕсвободата! Не е необходимо да мислиш сам, не е необходимо да се тормозиш, заради собствените си решения, просто прилежно се запознаваш с последните указания, изпратени от Брюксел и Вашингтон и вече знаеш какво да говориш и какво да правиш. Дори не е необходимо да мислиш. Само изпълняваш. Иначе не спираш да повтаряш колко много обичаш свободата, как никой и нищо не могат да ти забранят да бъдеш независим във всеки един момент от живота си. Само че това е лъжа, самозалъгване. Такива хора не са свободни. Тъкмо обратното. Дълбокото им желание, което те никога няма да признаят дори пред себе си, е да избягат максимално бързо от свободата си.
И още нещо много съществено. Именно тези, които най-стремително изоставят личната си свобода, правят всичко възможно да я забранят и на останалите, на хората, които все пак искат да бъдат свободни. Несвободните се опитват да налагат цензура и забрани, превръщат се в пропагандатори на "културата на отмяната", в надзиратели, които дебнат и пишат доноси срещу всеки, позволил си да бъде свободен. Защо правят това ли? Ами защото вътрешно усещат, че решението им да се откажат от своята независимост, е лошо. Да, то им дава известен комфорт, защото са се идентифицирали с актуалната власт, или с актуалната политическа сила, или с официозното говорене, но въпреки всичко тези хора знаят, че са сгрешили, когато са низвергнали най-важната част от себе си – свободата си.
Когато се огледате около вас, ще видите много хора, които въпреки публичните си заявления, че много обичат свободата, че са стопроцентови либерали, че са готови да умрат, но да защитят мнения, различаващите се от техните, всъщност са най-големите отрицатели на идеите, които не споделят. Да, те не могат да изградят онзи тип тоталитарно общество, което познаваме от историята на 20 в. и от класическите антиутопии на Евгений Замятин, Джордж Оруел или Олдъс Хъксли. Но са много постоянни в усилията си да ограничат максимално свободата на останалите. В отрицатели на свободата се превръщат не само партийни функционери, но и хора, които се зоват „мислители“, „интелектуалци“, „демократи“ , „либерали“. Да, те се кълнат, че обичат свободата. Но иначе заклеймяват всеки, дръзнал да излезе извън коловоза на разрешеното.
Обаче ние, които държим и ценим личната си свобода, не бива да се съгласяваме с онези, които искат да ни я отнемат. Свободата не е нещо дадено веднъж и завинаги. За нея трябва да се бориш всеки ден. И да се противопоставяш на всеки опит тя да бъде унищожена. Да, много често гонителите на свободата си служат с речника на актуалния в момента Новоговор. Обясняват ви, че всичко, което правят, е в името на прогреса, на „евроатлантическите ценности“ и на „цивилизационния избор“, който България била направила. Всъщност тези клишета имат една-единствена цел – да ви лоботомират, образно казано, да направят от вас това, което Властта направи с Патрик Макмърфи, героя от „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси. Ние пък трябва да направим всичко възможно, за да запазим свободата си.
