Говорим за балканските войни, но и за войните като цяло, видени през очите на българските майстори на словото от началото на ХХ век. Първата Балканска война избухва при небивал народен ентусиазъм, смятана е за освободителна, възторгът е неописуем. По сетне тежките сражения, болестите и пораженията водят до покруса и друг тип литературна рефлексия, търсеща по-непоклатими духовни ценности. В творчеството на писатели като Иван Вазов, Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, но и много други, днес почти забравени, този народен опит е уловен в цялата пъстрота на емоционалното му ветрило.
Литературният историк Катя Кузмова-Зографова разказва за военната тема в творчеството на Иван Вазов и Йордан Йовков, но и за автори, изгубили живота си на бойното поле като Димчо Дебелянов и Илия Иванов - Черен. Спира се и върху изследването на акад. Иван Радев за писателите ни през войните от 1912 до 1918 г., като обръща внимание на тезата на Радев за незаслуженото пренебрегване на тази литература през годините.
Стефанка Кръстева разказва за жените писателки Дора Габе, Ана Карима, Мара Белчева, Санда Йовчева, Екатерина Ненчева, Анна Каменова и др, някои от които не само с перо, но и като милосърдни сестри са дали своята лепта в националните изпитания.
Владимир Игнатов очертава широкия диапазон между т. нар. (според Иван Шишманов) "зоологически патриотизъм" у някои наши класици и писатели като Йовков и Константин Константинов – със странните им образи на неприемащи насилието и убийството герои като тези от разказите "Чудният" и "Затворникът". Той и Стоян Тачев се спират на творческото израстване на такъв позабравен днес писател като Стефан Руневски. Тачев освен това разказва за реалните прототипи зад разказа на Йовков "Белият ескадрон" и за необходимостта да добави в историческите си изследвания емблематични за военното време стихотворения от наши тогавашни поети.
