Когато казваме, че доминиращата идеология на идентичностите трови и покварява всеки аспект на живота това не е просто преувеличение в търсене на бомбастичен сензационализъм. „Сглобката“, която понякога наричаме „модерен прогресивен либерализъм“, излива в обществения организъм токсичен коктейл от критическа расова теория и фанатични джендър фиксации, който разяжда сложните човешки отношения като киселина.
Тук не става дума само за мракобесните екстремистки есета в „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Гардиън“ или техните евтинки, някак наивно туземни и по кучешки лоялни български аналози.
Ирационалното, но институционално вманиачаване в пол, произход и цвят на кожата създава системна криза на компетентността и реорганизира обществото спрямо капризите на невротични активисти с фетиш за реваншизъм срещу цялата цивилизация, срещу всичко нормално и работещо.
Вирусът на съзнанието, както го определя Илон Мъск, поразява наред, но е особено заразен в средите на така наречените западни елити. Джордж Оруел бе рекъл преди много време - „Някои идеи са толкова глупави, че само интелектуалци могат да вярват в тях“.
За съжаление откриваме мутиралото ДНК на модерния либерализъм дори в трагедията с батискафа „Титан“, който така и не се завърна след туристическо спускане до останките на „Титаник“ на дъното на Атлантическия океан. Катастрофална имплозия под чудовищното налягане на безмилостната океанска маса най-вероятно е смачкала малкия подводен апарат за части от секундата. Внезапна гибел за петте човека в клаустрофобичното пространство на „Титан“. Сред тях и Стоктън Ръщ – основател и изпълнителен директор на компанията, която от няколко години организира тези опасни спускания - „ОушънГейт“.
В следващите дни и седмици експерти ще изследват намерените останки и ще предложат на публиката детайлни версии за причините. Неизправност, авария, пукнатина в батискафа, проблеми със сертифицирането и цялостния експериментален дизайн на подводния съд, пренебрегване на протоколи за сигурността... Ще се припомнят свидетелствата на бивш служител на компанията за нередности, ще се цитира критичното мнение за „ОушънГейт“ на режисьора на „Титаник“ Джеймс Камерън, спускал се над 30 пъти до останките на кораба.
Но има един основен разказ за кризата на компетентността, предизвикана от диктатите на либералната идеология. И този разказ несъзнавано звучи от устата на вече погребания при историческия „Титаник“ и собствения му „Титан“ основател на компанията „ОушънГейт“ Стоктън Ръш.
Ето неговите собствени думи в скорошно интервю: „Когато стартирах този бизнес, осъзнах, че много други подобни компании за подводници традиционно наемат бивши военни и това, което се вижда е сбирщина от 50-годишни бели мъже. Но аз исках нашия тим да бъде по-млад и вдъхновяващ... Ние може да тренираме всеки да управлява нашия батискаф, използваме джойстик за геймъри и всеки може да го прави.“
Ето я проказата, отровата, дълбоката идеологическа развала на съвремието. Един бял мъж с опит не иска да наема други бели мъже с опит, защото не били „вдъхновяващи“. Той съзнателно или несъзнателно рецитира екстремисткото евангелие на прогресивния либерализъм. На световния умнокрасивитет на идентичностите, призван да се спусне успешно до „Титаник“ веднага след поредния протест и новия грант.
Само дето няма да е успешно. Историята на либералната хегемония е история на провал и дисфункция. На ПР и маркетинг стратегии като заместител на истински качества.
Преди години един особено „невдъхновяващ“ бял мъж на около 50 години прикова вниманието на света като по чудо приземи аварирал самолет на река Хъдсън и спаси живота на всичките 155 човека на борда. Днес капитан Челси „Съли“ Салънбъргър не е желан. Той е заклеймен по раса, пол и възраст. В „Атлантик“ и „Ню Йоркър“ не одобряват неговата порода. Мразят се нещата, които не може да промени и не зависят от него. Ала които пленилият всички институции прогресивизъм е превърнал в бойни викове на своята революция на разложението.
Всеки ден от САЩ и Западна Европа достигат новини за проблеми в сложни системи, които драматично са променили своя начин на работа. Вече не се търсят най-способните и опитните, без значение от цвят, пол и произход. Вече всичко е въпрос на квоти, на сакралните за либерализма литургии за „разнообразие и равенство“. Но не е достатъчно да искаш повече различни на високи и важни позиции. Сега трябва активно да не искаш бели мъже на средна възраст. Прокажените на прогреса, прогонените от представлението. Затова трагично загиналия Стоктън Ръш не казва в онова интервю, че просто иска млади и различни хора. Не, това вече не е достатъчно. Той е програмиран да заяви, че не иска „сбирщина от 50-годишни бели мъже“.
Резултатите са налице. Когато бизнес моделът ти включва сложни машини и опасни операции, може би наемането на хора трябва да става по постижения и опит, а не по цвят на кожата и „усещане за вдъхновение“. Може би... Но пък тогава компанията ти няма да получи добри резултати по „дайвърсити“ индексите на неправителствените организации, стискащи цялата цивилизация в клетите си клещи. Е, клиентите ще са живи, ала режимът ще се мръщи. Ах, каква корпоративна дилема...
Разгулното разкачване на старите системи продължава. Очаквайте още много „вдъхновяващи“ примери за връхлитащата ни криза на компетентността.
