Резултатът от хитрото лавиране е, че България окончателно загуби възможността да бъде енергиен център на Балканите. Ние също така губим методично абсолютно всичко, във всички сфери на икономическия живот, и се превръщаме в територия на бързообедняващи потребители на сигурност, доставяна отвън! Енергийна, продоволствена, военна, информационна и т.н. Оборудването за АЕЦ „Белене“ се оказа непреодолима пречка за реализиране на други възможни проекти в енергетиката, защото винаги изникваше съображението, че имаме оборудване, платили сме го и следва нещо да го правим. Нека си припомним, че ПП демонстрираха още при кабинета „Петков“ едно фрапантно намерение да преструктурират енергийния сектор. ПП и ГЕРБ гледат на продажбата на руските реактори като на освобождаване от отговорност нещо да се прави с тях. Сега правителството ще бъде в по-удобна позиция да започне да придвижва някои елементи от злополучния меморандум с IP3, чиято същинска цел беше да се лансира идеята за закупуване на малки модулни реактори.
Шумът, който се вдигна покрай продажбата на руското оборудване, донякъде цели и да отвлече вниманието от това какво съдържа списъкът с искания към българската държава от страна на Украйна. Ако не беше оборудването, всички медии щяха да обсъждат единствено списъка и има ли в него искане да предоставим нашите системи за противовъздушна отбрана на украинската армия. На въпрос дали Зеленски е поискал и ПВО-то, министър Тагарев заяви, че е поискано всичко, без летателни средства. Затова цялото внимание на обществото беше привлечено от края на проекта АЕЦ „Белене“, за да може списъкът да остане на втори план.
Човек е добре да се замисли, защо българските политически елити през всичките тези години нямаха енергийна стратегия и политическа сила, за да реализират един сложен, но необходим проект като строежа на два нови атомни блока. Първо, енергетика без държавна воля не може да се прави. А ние вече 30 години живеем в посттоталитарна действителност, която се характеризира с истерични действия да се откъснем завинаги от комплексиращото ни минало, затова опитваме да въдворим пазарния фундаментализъм като съзидателна среда по един още по-краен начин. Както казва Ярослав Говин, известен полски консерватор, либерализмът е добра техника за излизане от комунизма, но понесе истинско фиаско като теория за преход от комунизъм към капитализъм. Бягството от всякакво държавно участие, включително и като устойчива енергийна стратегия, този съзнателно произведен неолиберален шок, доведе до драматичен застой и упадък на енергийния сектор. България повече от 30 години разгражда, приватизира и затваря построеното в енергетиката през онези 45 години. Е, остана още малко, но пък има време, някои непопулярни задачи вече сме се самозадължили да ги свършим в Плана за възстановяване и устойчивост.
От друга страна, понятието национална икономика в света на глобализацията отдавна е загубило смисъл. Основна цел на националните правителства от мащабите на източноевропейските е да привличат т.нар. външни инвестиции, тоест наднационален капитал, който има номадски характер. И да компенсират липсата на национални стратегии за развитие с утешителни европейски фондове. Легитимността на държавата да задава основите на някаква национална икономическа доктрина, да определя културните ценности и да изгражда резерви, свързани със сигурността, е съзнателно унищожавана. Външният инвестиционен капитал е безотечествен, той извлича максимум от територията и търси нови възможности за кратка и ако може гарантирана възвращаемост. За съжаление проекти от сферата на атомната енергетика, които се изграждат в продължение на години, са невъзможни без дълбок ангажимент на държавата в различни смисли, включително и като роля за защитата на обществения интерес. Меката диктатура на глобалистката доктрина обаче, особено в незрели демокрации като източноевропейските, демонтира в максимална степен възможността държавата да упражнява авторитетна компетентност и да налага дневния ред на обществото. Затова резултатът е следният: постдемократичното формиране на политика в Европа на практика представлява едно непрестанно съобразяване с интересите на един наднационален, глобален фактор, което създава силен конфликт вътре в националните държави. Формират се все повече групи в националната политическа тъкан, които са недоверчиви и изпълнени с политическа враждебност към този порядък. Тези консервативни групи се налага да бъдат заглушавани и остракирани. Но те обосновано възникват и ще нарастват като опит за развеначаване на неолибералната доминираща доктрина, че тя няма да бъде окончателното решение за света. Тези движения, макар и с по-груб подход и изпълнени с гняв, се обявяват срещу отслабването на националната демокрация. Те са „за“ завръщане в някаква степен на икономическия суверенитет и срещу тенденцията националните правителства практически да бъдат управлявани транснационално. Това е базовият конфликт, който идва срещу нас и вече е тук – глобалният диктат върху националната власт, през който практически се осъществява десуверенизация.
Коментара на Калина Андролова може да чуете в звуковия файл.
* Това е лично мнение на автора и не отразява позицията на БНР
