Идеята за премахването на 3 март като национален празник не е само димка, която трябва да отвлече вниманието от останалите предложения за конституционни промени. В случая става дума за нещо много по-тревожно – за съзнателна атака срещу българската самостоятелност. Да си припомним какъв е дълбокият смисъл на нашия национален празник. Почитаме 3 март, защото това е датата, на която е възродена българската държавност. Пет века България я няма на картата. Не съществува. И на 3 март 1878 г. тази държава възкръсва. Вярно, на Берлинския конгрес държавата ни е разпарчетосана. Но главното остава – а именно, че България отново я има в света. Да, има и други важни дати в новата ни история. Като 6 септември, когато дръзваме да се опълчим на всички велики сили. Или като 22 септември, когато окончателно е провъзгласена българската независимост. Само че нито едното, нито другото важни събития щяха да бъдат възможни, ако преди това България не се беше възродила – на 3 март 1878 г.
Защо тогава е това неистово желание на една част от нашето общество – неособено голяма, но много шумна и много добре представена в медиите – националният ни празник да не се отбелязва на 3 март? Струва ми се, че отговорът на този въпрос не се крие единствено в настоящата геополитическа политкоректност. Отричането на Трети март е отричане на нашата самостоятелност. Хората, които се обявяват срещу този национаен празник са същите, които протестират срещу всяка проява, била тя и най-невинната, на българската идентичност. Те се мръщят недоволно всеки път, когото българи играят хоро. Или когато се издига българският флаг - на Рожен или където и да било другаде. Или когато политик или общественик заговори за защита на българските национални интереси. Тези мръщещи се екземпляри дори се дразнят, когато видят, че някой си е сложил българското знаме на снимката във Фейсбук.
Такива хора не искат да има България. Те искат ние да не сме българи. Искат да бъдем атомизирани индивиди, които да се разтворят в анонимния глобалистки бульон. Да, такива хора има във всяка държава. И в Европа, в Съединените щати има лица, които отричат националните специфики и се държат като представители на някаква глобалистка секта, чиято основна цел е премахването на националните държави. Ако все пак има някаква българска специфика в това отношение, тя се изразява във факта, че у нас подобен тип говорене е изключително силно представено в медийното пространство. Простичко казано, пет процента от населението, които не харесват страната си, заемат 95 процента от медийното време, за да разпространяват антибългарските си позиции.
И тук е мястото да бъде опровергана една често повтаряна лъжа. Внушават ни, че в България имало някакво страховито разделение. 50% от българите били "прозападни" , а другите 50% били "проруски". Според говорещите телевизионни глави половината население било "модерно и либерално", пък другата половина от народа бил "немодерен и консервативен". Истината е съвсем различна. Огромното мнозинство от българите са нормални хора. И понеже сме нормални и здравомислещи, изобщо не сме съгласни България да се идентифицира с истеричавата русофобия, например. Да, прибалтийските държави, както и Полша, имат всички основания да бъдет русофобски настроени. Ние обаче нямаме техния негативен исторически опит с Русия. И затова не желаем да ни присъединяват към тази групичка.
Проблемът е там, че въпросните пет процента, хайде, нека са десет процента от населението, за които споменах по-горе, винаги в нашата история са защитавали не българските, а някакви чужди интереси. През първата половина на 20 в. това бяха прогермански настроените, през втората половина на миналия век това бяха просъветски настроените, а сега са проамерикански настроени. Това е "елитът", който винаги обслужва чуждите началници. И понеже този "елит" днес е постоянно в телевизорите, а там е и неговата интелектуална прислуга, може да се създаде впечатлението, че наистина има някакво разделение петдесет на петдесет. Няма такова. Има 90% нормални хора срещу 10 % /максимум/ купен от евроатлантическите началници "елит".
Бившият чешки президент Вацлав Клаус ги нарече „брюкселски народ“, защото отдавна са се откъснали от корените си и са привързани много повече към наднационалните офиси, отколкото към родното си място. Именно представителите на „брюкселския народ“ в България искат да премахнат Трети март като национален празник. Именно те искат страната ни да се откаже от оборудването на АЕЦ „Белене“ и, ако може, изобщо да се откажем от ядрената си енергетика. Хубавото в описваната ситуация е, че нормалните хора в България са много повечe.
* Това е лично мнение на автора и не отразява позицията на БНР
