за да можем по-късно да намерим пътя към дома.
Не познавам други хора, но независимо къде се намирам,
ми е симпатично някое далечно място.
Имам склонност да изчезвам.
Мога да отида почти навсякъде и никога да не се върна.
Така или иначе на тази планета остарявам с пълна скорост,
докато се върти около орбитата на посредствена система,
една сред петстотинте милиарда галактики
в безкрайно пространство.
Кой съм аз?
Какво сме ние?
Какъв трик е това?
В океан от възможности
сме многовариантни уравнения.
Тези, които вярват в нещо...
Тези, които вярват в нещо друго...
Тези, които карат другите да вярват в тези неща...
И тези, които не вярват в нито едно от тези неща…
Всички сме в опасност във всеки момент.
Невероятни са времената до изчезването на чудовищата,
които се хранят с нещастието на другите.
Дори времето е човешко изобретение.
Времето е пари в брой, вноска за карта,
кой знае чий целеви пазар сме днес?
Цифрови часовници, обещания, бомби със закъснител...
Привилегированите хора, които трябва да бъдат спасени в случай на пожар,
подпалват целия район, когато са в беда.
Не е чудно, че всеки продавач си намира купувач.
Капитализмът със сигурност има своя дял върху него, но...
Имам добри новини, приятели!
Робството започва първо в съзнанието.
А така започва песента Yalnız Ölü Balıklar Akıntıyı Takip Ederq ("Само мъртвите риби плуват надолу по течението") на група Lalalar от първия им албум Bi Cinnete Bakar ("Нужна ни е само малко лудост"). Турското трио ще изнесе два концерта у нас – на 15 февруари в София, ден по-късно, на 16-и, ще забие в Пловдив, като това не са първите им участия в България.
Всякакви определения има за музиката на нашумелите комшии, чийто фен е даже Iggy Pop. Често описанието включва смесицата между анадолски фолклор и психеделичен рок, но в песните на Lalalar има много повече. Те пеят на турски, но говорят добре и английски. В "Изотопия" се уверихме от разговора с китариста на групата Барлас Тан Йоземек. Името му значи "герой", казва, че му звучи балкански и му харесва. А казахме ли си нещо героично, даже някак епично? Със сигурност се посмяхме.
- На сцената свиря на китара, но в "кухнята" основно аз отговарям за звука.
- А влизаш ли в истинската кухня, за да сготвиш за останалите в бандата?
- Да, понякога го правя.
- Какво готвиш?
- На турски му казваме "тавук пилаф", пиле с ориз.
Освен за тавук пилафа ще научим и за какво се готви групата.
- Lalalar е психеделично музикално трио, основано през 2019 г. с една основна цел – да покори света. Създадохме го с моя стар и най-добър приятел Али Гючлю Шимшек.
Думата lalalar е в множествено число. Съчетава две противоречиви значения – обозначава мъдрите учители на султаните, както и глуповатите хора, които все нещо бъркат...
- Защото самите ние сме такива. И сме това, което сме. Винаги правим грешки. Понякога сме мъдри, понякога не сме.
- А учите ли се от грешките?
- Да, да, това е една от целите ни – да не ги повтаряме, а да си намираме нови грешки.
А за да не намерите кусури или грешки в произношението ни на турски, оставяме Барлас да ни съобщи как се казва вторият албум на групата и какво значи заглавието.
- En Kötü İyi Olur. Означава облекчението да се пуснеш по течението, да му имаш доверие. Когато не виждаме напред, просто трябва да се пуснем по течението, нали? С предположението, че и най-лошото може да се окаже най-доброто именно за нас. Никога не се знае.
Кое е най-лошото, което може да роди най-добрия резултат, Барлас не се наема да каже. Вероятно не го е описал и текстописецът на групата – най-добрият му приятел Али, който е и певец на триото, допълнено и завършено с последния, най-нов член на Lalalar Али Джан.
- Той също ми е стар, стар приятел. С нас е от шест месеца, но чувството е сякаш винаги сме били заедно.
Момчетата от Lalalar са родом от Истанбул.
- Обаче планираме да се преместим заедно в Берлин в идните месеци. С приятелките ни. Имаме и много приятели в Берлин. Всъщност имаме доста участия в Европа и понякога да ги движим от Истанбул не е лесно. Берлин за нас ще бъде чудесен.
- Но в едно интервю преди концерт в Лондон Али казва, че музиката ви е вдъхновена от "босовете и просяците на Истанбул". Какво ще стане с вдъхновението като се преместите?
- Точно така, но нали знаеш, те са навсякъде, не само в Турция. Тия гадове са навсякъде и управляват света. Не можем да се разстройваме от онова, което не можем да променим, затова няма да ги споменавам. Ще се концетрираме върху нашата цел, нашата музика и история.
- Въпрос за начинаещи, които не знаят турски – за какво пеете всъщност?
- Турската публика слуша внимателно текстовете ни. Това прави връзката с тях по-дълбока, поне така изглежда. Но в същото време песните ни могат и да натъжат хората, защото стиховете на Али не са от лесните. А пък тези, които не разбират, за тях остава музиката. Като при вас, приятели. Обаче музиката е международен език, който всеки чува. За мен връзката, основана на музика, е дълбока и романтична. Но така виждам нещата аз. Разликата между това да разбираш текста и да не го разбираш… А бе, все тая. Ако усещаш вибрацията, няма никакво значение дали разбираш текста. Но съм любопитен да чуя как Али би отговорил на въпроса, защото той пише текстовете. Иска ми се Али да беше тук за интервюто, но ще трябва да се оправяте само с мен.
- О, това въобще не е проблем. Като си говорим за музика, в същото интервю казвате, че преди сте слушали всякаква музика – от Rage Against the Machine до Depeche Mode, но ми е интересно чия майка има касетка на Queen, която изиграла ключова роля що се отнася до музикалното влияние върху вас?
- Ааа, става дума за майката на Али, така че и това остава за следващото интервю.
- Добре, за следващото, в това само ще ѝ признаем отличния вкус. Обаче пък ти си от музикантско семейство, нали така?
- Да, да, всъщност чичо ми е доста известен певец и автор на песни в Турция. Малко е във фолклорната стилистика, но не по традиционния анадолски начин. По-западно звучи. През 60-те и 70-те, когато чичо ми е бил гимназист, са се появили The Beatles и са променили света за всички млади поколения по земното кълбо.
- Как се казва чичо ти?
- Бюлент Ортачгил. Свири на китара като западняк, но пише много хубави турски текстове. Той е един от първите, които опитаха да напишат турски текстове на западни песни. И още си работи активно, на 73 е и понякога ми се обажда за съвет. Това е моят чичо!
- Състезавате ли се за любовта на публиката?
- Не мисля, той няма енергия за такива работи.
- А кой от двама ви е по-голям фен на Iggy Pop?
- Аз съм фен на Iggy Pop! Всички в групата сме му фенове. Човече, това e Iggy Pop. Iggy Pop!!!
- Е, да, ама е по-стар и от чичо ти, на 76 е…
- Вярвам, че Iggy Pop е безсмъртен.
- Да разбирам, че ви е погъделичкало като каза в шоуто си по BBC, че сте "най-иновативните алтернативни музиканти в Турция"?
- О, Боже мой, да, да!
- Що за признание е това?
- Какво да ти кажа…
- Че е безсмъртен, следователно все ще намери време да забие един път и с вас…?
- Нямам търпение да се случи. Благодаря, че ми помогна с отговора.
- Няма защо.
Ето кой още удря по едно рамо що се отнася до визуалната интерпретация на музиката на Lalalar – в албумите и клиповете им.
- Приятелката на Али винаги помага с визуалната част. Много сме ѝ благодарни, защото ние не сме много-много по картинката. Винаги си гледаме музиката.
- Да е жива и здрава цялата рода, която помага всичко винаги да върви по вода. Надявам се и концертите тук да минат така, а не като в Париж при първата по-голяма обиколка на Европа…
- О, Божке, това си беше случка… Али се разболя преди концерта. Пет минути преди да излезем на сцената изглеждаше сякаш умира. Обаче ни каза: "Каквото и да ми струва, ще изляза". Отгорихме му: "Добре". И излязохме на сцената. Да, ама той не дойде.
- Горкият Али…
- Да, но това хич не беше добре за нас. Можеш ли да си представиш група да излезе без фронтмена си? Ние свирим, него го няма. Ставаше му все по-зле с всеки изминал час. Мисля, че се беше натровил с храна. На следващия ден имахме много важно участие на фестивал. Изведнъж се оправи. Имахме голям късмет. Изкарахме три концерта пред може би 300 хиляди души. Беше супер.
- Това е чудодейното влияние на музиката върху човешкото здраве…
- Точно така.
- Нека кажем, че сега, в България, няма да свирите за първи път. Имате ли вече очаквания от предстоящите два концерта в София и Пловдив?
- Очакванията ни винаги са високи. И към нас самите, и към публиката, и към живота. Да, това увеличава риска от разочарование...
- А как се справяте с по-големия риск от разочарования?
- Обичаме да влагаме страст във всяко нещо, което правим. Просто сме си такива.
- Какво е мнението ви за българската публика?
- Вие, хора, вие сте луди… Не, шегата настрана. Бързо изградихме силна връзка с балканците чрез музиката си, особено с българите. В частност с пловдивчани. Ще излезе, че сме свирили повече в Пловдив, отколкото в Истанбул. Това наистина ни изненада. Това си е силна връзка, така че поздрави на хората в Пловдив!
- Ще предам. Обаче и най-яките концерти завършват с прибиране вкъщи. Предполагам, че вкъщи за вас все още е Истанбул, не Берлин, и се питам какъв е звукът на дома ви?
- Наясно сме със значението на музикалното наследство, което ни е завещано. То ни е оставено от смелите артисти, младите поколения, отгледани да бъдат срещу военните преврати и политическите конфликти от 60-те и 70-те години в Турция. Усилията ни са да добавим стойност към това наследство. Чувстваме се отговорни. Отговорност, това е усещането за дом.
- Като говорим за наследство, ще спомена, че често описват музиката ви като смесица от анадолски фолклор с психеделичен рок. Може би повечето от слушателите ни познават по-добре психеделичната част от комбинацията, но какво трябва да знаят за анадалоската традиционна музика?
- О, тя е толкова естествена, не е записвана. Свързва поколенията, нараства по естествен път. Знаете ли, военните преврати винаги пораждат културен конфликт, но ние – като анадолци, не забравяме тази музика. Има нещо наистина магично в това. Какво правим в музикално отношение? Вдъхновяваме се от богатото анадолско наследство. Вплитаме традиционни мелодии и инструменти в композициите си. Същевременно смесваме песните си с електронни елементи, за да създадем уникално звуково преживяване. Жанровото сливане ни позволява да изследваме нови възможности и да си създадем уникална музикална идентичност. Това допада и на публиката ни, тя винаги е критерий.
- Разбира се, влияят особено много на текстовете ни, защото тук понякога си е пълен ад. Трябва да го изкрещим, трябва някак да го изразим. Да, това си е голяма работа.
- Обаче можеш ли да се бунтуваш всеки ден?
- Не, честно казано не можеш. Не и всекидневно. Но винаги се стремим да открием собствените си по-развити версии в тази толкова хаотична ситуация.
- Тези дни минават под знака на годишнината от ужасните земетресения, които удариха Турция и Сирия. Може ли подобно явление да повлияе музиката ви?
- Това е ужасна, наистина ужасна ситуация. Дори най-лошата на света. Дори не знам как да я обясня.
- Имаш ли пострадали близки?
- Не, но почувствахме всяко страдание във всеки един момент. Месеци наред, не знам как да го обясня. Беше кошмарно.
- Вярваш ли, че турското общество може да се събуди от кошмара?
- Ще видим, не зная отговора.
- Отпреди година си спомням най-ясно тишината, когато хората търсеха оцелели, и се замислих какво означава тишината за музикант, който създава света чрез звуци?
- Тишината е коренът на музиката. Тя е като празния бял лист хартия за художника. Хартията е тишината. Това правим – оцветяваме тишината.
- Красиви думи. Ще ти припомня още нещо, казано от теб самия: че "можем да се възползваме от тъмната страна на човешката природа по здравословен начин". Сигурен ли си, че е възможно, така че наистина да оцветим тишината?
- Да, продължавам да стоя зад думите си. Напълно съм съгласен.
- Със себе си?
- Да, съгласявам се със себе си.
- Добре е, когато човек е съгласен със себе си, но е още по-добре, ако може да сподели съгласието.
- Искам само да кажа: Обичам ви, българи, нека се срещнем на концертите!
Интервюто с Барлас Тан Йоземек можете да чуете в звуковия файл.
Снимки: Lalalar
