8
"Нямаше храна. Каквото намерехме, деляхме с животните", разказва жителка на Ирпин, едно от населените места в Киевска област, които първи усещат ужаса на войната. Преживяват го, докато армията на агресора се опитва да превземе столицата Киев. Гостомел, Ирпин, Буча и Бородянка се превърнаха в символ на руската жестокост срещу украинския народ. Четирите населени места се намират на около половин час едно от друго, като помежду им има още по-малки селища, където ужасът също идва безпощадно. Повечето хора, попаднали под окупация, не искат да се връщат към спомените си. Очите им обаче се изпълват с печал. Не със сълзи, които отдавна са изплакани, а с болка и печал.
Всъщност, всичко започва в Гостомел, където има летище. Падат ракети, взривовете са почти постоянни. „Виждахме го с очите си, обстрелваха ни с авиация, но не можехме да повярваме“, спомня си жителка на малкото населено място, която срещам в Буча.
Трагедията повлича всичко и всеки. След Гостомел руските войници напредват и окупират малките населени места, докато местните жители се крият с вярата, че всичко ще приключи за няколко дни. „Но, уви, не стана така“, казват всички и признават, че вече не знаят колко дълго ще продължи войната на Русия срещу Украйна.
В подземието – студ, глад и неизвестност
Независимо в кое населено място в региона се намират, в първите дни от нападението хората се крият в мазета си. Стоят там с дни, дори седмици, докато трябва да вземат тежкото решение дали да рискуват да излязат и да опитат да избягат, или да останат и да преживеят, каквото предстои. Неизвестността е по-жестока от глада и студа.
„Но това си е нашата къща, трябваше да я пазим“, е честият отговор на местните жители. А жената от Ирпин, която е делила храната си с кучетата и котките на съседите, си спомня, че тяхната къща е била съвсем близо до руските войски и попадат между вражеския огън и отбранителните изстрели на украинските защитници. „Знаехме, че ще дойдат да ни освободят“, спомня си възрастната дама. И това се случва за населените места около Киев, но войната не свършва. 
В Бородянка възрастна жена се връща към спомените си, когато се крие в подземието на вилата си в близост до града: „Виждахме танковете, които минаваха и не свършваха“. Благодарна е на бога, че е останала жива и че има подслон. И докато показва разрушенията в дома си на снимки от мобилния си телефон, обяснява, че всичко е откраднато, включително вилиците и лъжиците на семейството й.
Няколко дни след началото на окупацията съпругът й помага на 17 души да се евакуират с товарния бус, който притежава. Именно с него той съпроводи екипа на БНР до руините в Бородянка.
Скотове, изкопайте си гробовете. Идва краят ви!
Написан на ръка върху лист хартия, надписът е поставен в напълно разрушен жилищен блок в Бородянка. В населеното място все още има множество сгради, които не са възстановени или не са разрушени, за да бъдат изградени изцяло наново. Стъклата на прозорците липсват навсякъде заради силните взривове, вратите са избити, стените на много места са напълно разрушени. По сградите висят кабели, дограми, виждат се маси и столове, дрехи.
Видно е, че в тях са влизали хора след отблъскването на руските войски. Доказва го поставеният лист хартия на разрушената стена, както и снимките, които жената пази в мобилния си телефон. Дори доближаването до тези сгради обаче е опасно, тъй като на места се вижда как е възможно всеки момент да падне фрагмент от стена, настилка, висяща дограма или маса в някогашна кухня, която вече няма стена.
Буча – 33 дни под окупация
За разлика от Бородянка в Буча и Ирпин възстановителните дейности започват много по-бързо. Дарители от държави от цяла Европа се включват в конкретни проекти за възстановителни дейности за даден обект. От местната администрация използват и ресурсите, които има по вече започнати преди руската инвазия проекти.
В първите дни на войната Буча опустява – хората или са избити, или напускат града, като остават много малък процент от местните жители. Предприемат се действия по осигуряването на най-необходимото на останалите в града. „Сега сградите са възстановени, но всеки път, когато мина, ги виждам такива, каквито ги оставиха окупаторите“, коментира млада жена. Нея началото на войната я заварва в Гостомел, но след това се прибира в Буча, където живее със съпруга си.
Църквата в Буча все още е затворена и пуста. По стените й има белези от стрелба. Улиците, които помним от кадрите с телата на загиналите и обгорената тежка бойна техника, вече са почистени и обновени. Те преминават през населеното място, между къщите на хората. Какво е да живееш на улицата, където адът е настъпил? Думите са безсилни да го опишат.
Репортаж на Марта Младенова в предаването ''Нещо повече'' можете да чуете от звуковия файл.
Снимки: Марта Младенова
