Над 1600 семейства у нас искат да осиновят дете и са вписани в регистъра на социалните служби. А малко над 920 са децата, за които се търсят подходящи осиновители. Данните са на Агенцията за социално подпомагане и дават представа за ситуацията към края на февруари тази година. През 2023-та година в страната са осиновени 377 българчета, преобладаващата част на възраст до 5 години. С какви предизвикателства и страхове се сблъскват кандидат-осиновителите и от каква подкрепа се нуждаят тези семейства и децата след случило се вече осиновяване?
"Като родител, осиновил дете, мога да кажа, че този процес не е лесен. Но реално си заслужава".
Това е Теодора Тодорова, която заедно със съпруга си и големият им син решават да увеличат семейството си с още едно дете. Така в живота им се появява 8-месечният Тихомир, днес първокласник. Теодора е и психотерапевт под супервизия, работи със семейства. И казва, че е важно хората да си дават сметка как влизат в процеса на осиновяване – с амбицията да бъдат родители, да изпълнят изискванията на обществото или заради напредването на времето и липсата на други възможности.
"Ключово е когато влезем в този процес поне малко да се опитаме да разберем себе си. Отварям душата, сърцето и дома си за едно дете".
Съществено е и какви са очакванията на кандидат-осиновителите – колко време ще отнеме чакането на дете и съмнението дали изобщо това ще се случи.
"Най-хубаво е човек да не тръгва с големи очаквания, да се гледа по-реалистично на този процес".
Сред предизвикателствата при случило се вече осиновяване е това, че човек става родител за един ден, разказва още Теодора Тодорова.
"Когато родителите се озоват в ръце с бебе или малко по-голямо детенце в ръце, това може да стане буквално то днес за утре. Ако човек е останал в личните си болки и травми, в съмненията в себе си, нормално е да имаме притеснения дали ще се справим. Най-важно е тази връзка, която досега я е нямало, да си я позволят в сърцата си. Да си дадат време за приемане".
През първите няколко месеца едно бебе се чувства психически слято с майката. След това се отделя, но я търси. Децата, разделени от биологичните им майки, не са подготвени за това и тук се появява друго предизвикателство, казва детският психолог Невена Иванова. Самата тя е осиновено дете.
"Когато това се случи преждевременно, тази раздяла, задето не е подготвено и се затваря известно време , а след това спира да плаче. Колкото по-рано осиновим едно дете, толкова по-добре. Аз съм осиновена на две години и половина. Появява се семейство, което ми заявява, че вече съм с тях. Има едно съмнение. Огромният страх е от повторно отхвърляне. Най-вероятно детето ще тръгне с недоверие. Затова трябва време, търпение и любов".
Родителите, осиновили дете, също се страхуват, но те са осъзнатата страна, допълва Теодора Тодорова.
"Ако детето е малко, единственият начин, по който може да покаже своята реакция, това е през тялото си, през поведението, родителите са тези, които са зрели ида го приемат така, че то да се почувства спокойно. И за двете страни трябват време и пространство".
У нас все още са разпространени нагласите, че осиновяването е крачка, когато човек е изпуснал всички други влакове. В тази връзка Теодора Тодорова откроява като ключово отношението на самия кандидат-осиновител:
"Аз съм човекът, който може да прецени как да използвам годините в живота си. Ако преценя, че това е едно смислено решение, тогава няма да се оставя да ми окаже влияние самото общество. Ние сме провели разговор преди да вземаме това решение с големия ми син, който беше на десет години. Не съм видяла признак той да се срамува от стъпката, която сме предприели. Това, което виждам от близките, приятелите и роднините, е положително отношение. Аз заставам с името си зад това решение и никой не може да ме накара да се чувствам засрамена или обезценена".
