"Изотопия" се размечта не просто за Ден на будителите, а за цял месец (защо не и повече), в който да се срещаме с хората, превърнали се в будната ни национална съвест.
Сред тях е Кирил Маричков, а и всички познати и непознати нему, с които съпреживя естетиката на добрия стар рок и още по-добрата и по-стара етика.
Живот в омагьосания замък на Мисълта.
В една зелена долина
под нежно ангелско крило
дворец, облян от светлина,
могъщо вдигаше чело.
Той в Кралството на Мисълта
стоеше гордо, там!
И нямаше до днес в света
дворец по-хубав и голям.
Как се прави смислена музика, за да се опази кралският чертог от мрака на злите духове?
Изображение: Pixabay.com
Две следи, без които не можем
"Даже си спомням как стана още от самото начало. Бяхме се вторачили много в прогресив, хард, такива парчета. Имах идея за песен, доста мелодична за тогавашното ни разбиране как трябва да изглежда групата. Не я предлагам, защото викам: "Ние не правим толкова мелодични песни". И взех, че отидох на концерт на "Сигнал". Те бяха току-що излезли, в зала "Универсиада". Беше ужасно лош звук, обаче пееха песента "Може би" и тя имаше невероятен, страхотен успех. Цялата публика я пееше с тях. И аз си викам: "Я, що пък ние да не направим такава песен?!". Тогава направихме "Две следи"."
Песен, която остава в съзнанието не само на Кирил Маричков, но и на многобройните фенове на "Щурците".
"Може би "Две следи" най-лично съм я приела. Тръгвам да се омъжвам и приятелите ни направиха нещо като предварителен брак. Представете си: студенти в Търново, зимата, сняг. Изкараха ни извън къщата, където бяха подготвили изненадата, снегът вали, ние вървим с мъжа ми. От къщата се чува "Две следи". Просто живеехме, растяхме с "Щурците".
Другото, което се сещам, е: прабаба ми е вкъщи, аз съм надула грамофона, слушам "Щурците". Понеже тя не разбираше текста на песните, разказвах ѝ го буквално. Майка ми прави забележка, че трябва да намаля музиката, и на прабаба ми изразът беше: "Остави я да ги слуша. Знаеш ли на какви умни неща я учат?"."
Семейната история споделя Радалия Касърова, една от многото, членували в някогашния клуб "Приятели на Щурците" във варненския Младежки дом. "Някъде преди 40 години, 1984-1985 г. Аз завърших 1986 г. средно образование, горе-долу след това клубът се разпадна."
Радалия не помни как точно се озовава в клуба, но пък помни, че в началото са съвсем малко – 10-15 души. "Постепенно с нарастването на популярността на клуба станахме страшно много. Младежкият дом не ни събираше." Сбирките са поне веднъж в месеца, без формалности, "много задушевно и приятно".
"Идваха "Щурците", заставаха на сцената и започвахме някакъв разговор. Започваха да разказват как са създали една или друга песен. Оттам нататък им задавахме въпроси според разказа им. Наистина беше много полезно за нас, подрастващите."
Снимката е илюстративна. Източник: Pixabay.com
Във Варна гостуват и четиримата членове на „Щурците“ Петър Гюзелев, Кирил Маричков, Георги Марков и Валди Тотев. Почти винаги поотделно, освен ако нямат концерт.
За Маричков Радалия си спомня, че разказвал много интересно. "Някак си чувствахме се като негови деца буквално. Много топъл, много радушен. Почнаха да идват варненски млади момчета, млади музиканти, изсвирваха по нещо. Той много добре ги съветваше на какво да наблегнат, какво да отрепетират. Просто много, много топлина."
Членовете на клуба се организират, за да ходят заедно на концерти и в други градове – Добрич, Бургас, Шумен, Пловдив. Един от концертите във Варна обаче Радалия Касърова няма да забрави:
"В последния момент изместиха мястото и залата се оказа много малка. Билетите бяха двойно, тройно повече продадени и съответно, като се напълни залата, спряха достъпа обаче навън тълпата бяхме много, искахме да влезем прави. Нямаше значение за нас как ще бъдем на концерта. Не ни пускаха и за да ни разгонят, да, усетих милиционерската палка."
Друг спомен:
"1985 г., тогава направиха големи промени в образованието с цел затягане на дисциплината, бяха въвели вечерен час, задължиха ни униформи да носим навсякъде, не само в училище, крайно много рестрикции. И на един концерт, пак на "Щурците", в Летния театър във Варна не разрешаваха да ставаме прави. На рок концерт да седиш и да слушаш не става, не е класическа музика. Тогава Кирил Маричков каза, че ще продължи концертът, когато ни разрешат да ставаме прави, и наистина спряха да свирят. Явно се разбраха с милицията и можехме да ставаме. В следващия момент и концертът продължи.
Не мога да кажа, че е забранявана музиката и т. н. Може би във Варна защото съм отраснала, много музика внасяха моряците, не се чувствах ограничена по онова време от слушане на западна музика."
Свободата, без която не можем
За Радалия Касърова музиката на "Щурците" е израз на свобода. "Сякаш ми се отвориха очите. Просто почваме да гледаме по друг начин на ставащото около нас." Но и самите щурци са проглеждали чрез музиката. Спомен на Кирил Маричков от 2013 г.:
"Много се говори напоследък за концерта на Роджър Уотърс, великолепен, грандиозен. Сигурно няма да гледаме друг път такъв концерт. И това, че било написано на български "Оставка"... Маса небивалици прочетох във форумите. Как му дава Бойко Борисов пари да го напише това... Елементарно, не елементарно, ами първобитно, неандерталско мислене. Но искам да кажа нещо друго, оставете това с оставката. Там имаше друго страхотно нещо. То не е насочено срещу нас. Той не се бори срещу българските комунисти, това е елементарно. Той въобще се бори срещу всички неща (и това е неговият спектакъл), които правят хората несвободни, които изграждат стени между тях. Не става въпрос даже за леви и за десни.
Снимка: БГНЕС/Sofia Music Enterprices
Та, какво имаше друго в този концерт, което ми направи много силно впечатление. Излетя едно огромно прасе с огромни бивни и с разни знаци по него, между които както имаше сърп и чук, така имаше и звездата на Давид и други такива символи. Това показва пак, че не е еднопосочен, но какво казва прасето на английски, много хора го чуха. Прасето каза: "Аз съм водачът". Тогава на екрана изскочи един вълк, който каза: "Аз съм пазителят". След това се появиха няколко овчици, които казаха: "Ние сме последователите". Това беше страхотно и точно такова е положението."
В същото интервю по "Хоризонт" Маричков говори не само за стените извън нас, но и за тези вътре в нас. Въпреки това запазва оптимизма си, че XXI век ще е по-добър от ХХ, дори ако "нещата, особено у нас, стават доста бавно, защото овцете последователи са много".
С Pink Floyd, любимци на Маричков, той дава начало и на частното си рок радио с Косьо Марков навръх 8 декември 1992-ра, но ние се връщаме в нашето (и то по-рано) заради песен бунт срещу прасетата, вълците и овцете, процедила се през различните комисии преди 1989-а.
Любовта, без която не можем
Кирил Маричков има две големи любови – музиката и съпругата му Веселина, но в ефир през много смях признава за първия трепет – Райничка от детската градина.
"Въобще не съм я виждал оттогава. Следобед ни слагаха да спим на едни креватчета, тя беше на съседното и много ми харесваше." Кирчо така и не разбира дали Райничка отвръща на чувствата му. Вероятно да, защото рисуват и четат заедно.
"После в училище пак харесвах едно момиче, в първи или втори клас, много малък бях. Тогава имаше един израз (не знам сега дали се използва) "да ходим". По едно време, викам, ще се престраша, ушите ми червени, жестоко, обаче реших, че ще ѝ кажа: "Да ходим заедно". И тя стана с червени уши и вика: "Добре, ама на никой да не казваме." И на никой не казвахме, ходехме един до друг на улицата, аз ѝ взимах чантата и много срамежливо не се поглеждахме, гледахме напред или в земята."
Вачо Бъндарака, който учи заедно с Кирчо, помни, че едно време увличат по танците и съучениците, и съученичките. "И в рокендрола, и в блуса, който нямаше една педя разстояние между танцуващите, беше доста плътничко."
Маричков, който обича рока във всичките му форми, определено не обича техниката.
"Много страшно! Компютрите вече са магнетофони. Компютрите са програмите, на които записваш всичко. Занимавам се с тези неща, не ги обичам много. И знаете ли какво забелязах? Когато го напсувам, той ми прави номера! Затова го загасям и го псувам, за да не чува, и после го пускам отново. Сериозно говоря, не се шегувам. Като го напсуваш, прави номера."
Вярата, без която не можем
В неизброимите часове със записи, концерти, интервюта, филми с, от и за Кирил Маричков поне на няколко пъти може да се чуе как той чука на дърво и благодари на Господ, че е запазил гласа му и може да прави това, което обича – да пише песни и да пее. Но само веднъж се чува историята, разказана по БНР през 2011 г.:
"И двамата ми родители бяха много духовни хора. И двамата вярваха в Господ. Разбира се, никой много интелигентен или съвременен човек не мисли, че Господ е някакъв дядо с бяла брада, но че има сила, която е творила, както ние творим сега. Творим компютри, музика, картини, телевизори. Това са творения на човека.
Може ли в Космоса да се образува телевизор? Никога от само себе си. Ама то е доста по-просто организирано от един човек. Е, защо тогава мислим, че един човек се е създал ей така, по пътя на случайността? Колкото и време да събираш частите на един швейцарски часовник, колкото и да ги тръскаш в Космоса, за милиарди години те няма да се превърнат от само себе си в часовник. Трябва някой да го направи този часовник. Това е творецът. (...) Човекът със своя разум е творение, не е дошъл по пътя на еволюцията. Не е вярно, че сме произлезли от маймуните. Моите родители ме научиха точно на това, че има по-висша сила от нас със сигурност, и че ние, хората, сме творение. Аз повярвах в това нещо.
Баба ми много вярваше по съвсем сериозен, почти фанатичен начин в Господ, майка ми и баща ми бяха малко по-либерални и по-светски гледаха на нещата. Баща ми един ден видя, че съм си сложил кръстче. Имах едно златно кръстче, малко, и ми каза: "Да махнеш това кръстче в час по физкултура". Нас ни учеха в атеизъм в същите тия години. "Ще ти го види учителят, ще имаш много големи неприятности". Аз го махнах. Баба ми обаче вика: "Носи го, баби, носи го". И аз си го сложих.
В час по физкултура онзи, както ми видя кръстчето, ей така, направо го дръпна, то беше с тънко синджирче през врата ми и ми го скъса. Спомням си една от първите си героични постъпки как се опълчих на целия клас. Показа класната в клас и вика: "Вижте, деца, Кирил Маричков има кръстче и вярва в Господ!". И всички деца: "Ха-ха-ха, глупак!", срещу мене се хилят. Аз викам: "Ха-ха-ха, глупаци, не вярват в Господ". Така им отговорих."
Тогава Маричков е на 10. Смята, че е успял да замисли някои от съучениците си с отговора. Единици не се присмели на Маричков. Сред тях е Христо Калчев. "Бог да го прости, доста умен съученик, който ми стана и приятел в ония години."
Снимка: Светослава Кузманова
Надеждата, без която не можем
Днес хората, които вярват в думите на Кирил Маричков, са много повече. Всички изпети думи остават, убедени са почитателите му:
"За човек се съди по делата му или по това, което остава след него. (...) Да си пускаме неговите песни, той продължава да живее под някаква форма."
"Бих пожелала всички след него да могат да видят музиката както той я виждаше, да могат да пишат стойностни песни, България да има истински хубава музика, а не нещо, което е написано ей така, да има. Не само той си отиде, но и много други преди него, а и след него ще си отиват, но някак не ми се иска хубавата българска музика да си остава просто така в миналото."
"Никога няма да бъде забравен нито той, нито неговата музика, нито "Щурците" и се надявам младите музиканти да вземат примера от тях."
"Нека е светла паметта му, нека е лека пръстта му. Бог да го прости и го помилва."
"Той беше вярващ човек и по-скоро бих му пожелала рок да звучи и там, горе в небесата, където най-вероятно е."
"Остава вечно млад, вечният мускетар!"
Снимка: БТА
Не като музикант, а като приятел ще го помни Иван Милев, Малкия Бъндарак, с когото участват в първата българска рок група "Бъндараците".
И изкуството, без което не можем
Освен ценността на приятелството от детство, Вачо познава и стойността на изкуството:
"Музиката остава каквото и да правиш, където и да се намираш. Дори да лежиш в болница, тя е някъде в главата ти, свири, пее и те поддържа. Като кажат в Америка "Let`s rock and roll" значи, че тръгваш да свършиш работа както трябва."
За 75-ия рожден ден, след десетилетия добре свършена работа когато и както трябва, в ефир Кирил Маричков си пожела време за почивка и риболов, да слуша реката и тишината. Може би онази, бялата, а може би друга, каквато няма как да опишем, защото все още не сме усетили.
