Фокусирам се върху силните моменти, които правят филма визуален и многопластов

Заснетата в черно-бяло драма е завладяваща любовна история, сплела фатално съдбите на двама души с различни житейски биографии и темпераменти на фона на разгарящата се Студена война между Източна и Западна Европа през 50-те години на миналия век. Двамата са фатално неподходящи един за друг, но връзката им е предопределена от съдбата, а филмът разказва за една невъзможна любовна история във времена, абсолютно непознати на днешните поколения…

Павел Павликовски черпи вдъхновение за творбата си от съдбата на своите родители, като дори кръщава героите си на тях.
„Тази трагична история на двойка, чиято любов се оказва невъзможна по политически причини, отлежава доста отдавна в съзнанието ми - казва режисьорът. - Подобна е историята и на моите родители. Въпреки че те се разделяха, ожениха се за други хора, разведоха се, пак се събраха, отново се разделиха, в крайна сметка бяха най-прекрасната и обичащата се двойка, която можете да си представите. Родителите ми ме научиха, че една история не може да бъде съдена само по своя край.
На база личния ми опит аз също мога да усетя трудностите в любовта. А историята, която разказвам в "Студена война" е наистина универсална. Това, което зададе рамката беше контекстът на фолклорния ансамбъл. Знаете, че такива имаме в Полша, както предполагам и в България.
По отношение на прецизността ми в работата мога да кажа, че според мен 12 часа си е нормален снимачен ден и в това няма нищо странно. Може би особеното по време на снимачния процес беше, че правихме понякога по 45 дубъла. Това беше рекордът. Случваше се и нещата да се получат от третия път. За мен е важно да снимам една сцена от един единствен ъгъл така, че след това да няма много монтаж. Целта е постигане на единство между сценографията, играта на актьорите и движението на камерата, което да изгради една неповторима магия. Опитвам се нещата да изглеждат автентично, непосредствено и естествено.  Затова и понякога това изисква много дубли и много работа, което пък често изненадва актьорите и екипа, работещи с мен.
Смятам, че всяко изкуство е въпрос на връзка между хаос и ред и всеки творец има свой подход  за постигане на правилното съотношение. Опитвам се във филмите ми да има едновременно, от една страна цялост и подреденост, и от друга - спонтанност и непосредственост. Това само по себе си е противоречие, но това е моят подход.
По отношение на работата с актьорите мисля, че всеки от тях работи най-добре в различно състояние. Затова с някои предпочитам да работя, когато са свежи, а други ми харесват повече, когато са изморени и тялото взема връх над ума.“

Павел Павликовски разказа, че е напуснал Полша без тогава дори да си дава сметка за това.
„Мислех, че отивам на екскурзия в Лондон, но стана така, че майка ми се омъжи за британец и животът ми продължи по различен начин. В първата част от живота си човек търси нови неща, търси вълнения, докато в последната третина - по-скоро търси някакво място и общност, към които да принадлежи. Завърнах се в Полша преди 7 години. Дойде от само себе си. В днешния динамичен свят всичко е много крехко и променливо. Тази необходимост от принадлежност обяснява до голяма степен и промените в политическия живот, които наблюдаваме.
Що се отнася до филма - действието там се развива по времето при Сталин. Двамата главни герои го приемат по различен начин. За единия - Виктор животът в Полша е невъзможен  - той се задушава там. Затова пък Зула се чувства добре в страната. Попадането ѝ във фолклорния ансамбъл е най-хубавото нещо, което може да ѝ се случи. Пред нея въпросът за свободата не стои и по-скоро се чуди какво ще прави на Запад. Хората са различни. Зависи какъв човек си, от какъв произход си, каква ти е историята и за каква политическа партия гласуваш.“