Чудото да сме доброволно заедно - „Чудо”-то на Иван Радоев

Стефан Цанев за Иван Радоев:
Ако се казва за писателите, че чрез своето слово създават нова действителност, нови светове и нови хора, то това най-много важи за драматурзите. Защото светът на драмописеца е зрим, движещ се, говорещ и дишащ - възкръсва всеки път, когато драмата оживява върху сцената.

Със смъртта на Иван Радоев българската драматургия осиротя, но поетът ще оживява всеки път, когато някоя от драмите му задиша върху сцената, ще чуваме гласа му - тревожен и непокорен, присмехулен и плачещ…

„Чудо”, първа картина:
В един краен квартал на София, където новото жилищно строителство бързо се разраства, между осеметажните блокове като по чудо се е запазила стара дървена къщичка. Всъщност нейното събаряне предстои за оформяне на тревни площи между циментовите човекосвърталища.

Бетонът така е обградил къщичката, че на оня, който погледне от осмия етаж, му се струва, че тя лежи на дъното на циментов кладенец.

Тая къщичка е собственост на Костадин, или по-пълно Костадин Иванов Костадинов, пенсионер - бивш служител в монетната служба на районната пощенска станция. По време на войната бил доброволец и след това - старшина. Той няма наследници, абсолютен собственик е, и се радва на немарливостта на службите, които ежедневно забравят да съборят неговия дом.

Къщичката живее… В смисъл че вътре в нея има живот. Макар той и да не кипи, живот има. Тук се събира старческа компания в един почти измислен утопичен състав: Юсуф, турчин, който някога е имал бръснарница наблизо; Таничка - рускиня от княжеско потекло, доведена на 17 години от своя съпруг Алексей Фьодоров Нецветаев - белогвардейски капитан; Артаки - арменец, също самотник; бивш съдържател на арменското кафене „Арарат”. Има спестени пари от времето на частната собственост и не е заемал държавни служби… И Хаим, който е имал много професии. Той не е принадлежал към кастата на богатите евреи търговии. Постоянно местил една количка с чорапи, копчета, жартиери, безопасни игли по тротоара - лете на сянка, пролет и есен на припек. След войната, в мирния и спокоен живот, свирел на цигулка в състава на оркестър „Шалом Алейхем” при еврейското читалище… Той също няма никого тук, дори и собствен дом няма и живее в другата стая на Костадиновата къща като наемател.

Костадиновата стая е по-голяма и тук, главно привечер, се събира цялата компания. Животът тече еднообразно, с всички привички от дългото общуване, превърнали се почти в ритуали. Тази малка „държава” може да се нарече „утопия”, защото е създадена доброволно, по силата на естественото обединение, столетия след утопиите на Мор и Томазо Кампанела. За разлика от онези утопии тази не е измислена. Тя съществува реално и се управлява от свои неписани закони. Никой не се запитва за годината на нейното основаване и никой не се интересува докога ще трае този доброволен договор.
Всичко е предоставено й ръцете на смъртта, която от доста време обикаля квартала съвсем близко около Костадиновата къща - парламента на неписаната утопия.

Късните следобеди минават в игра на табла. Главните съперници са Костадин и Хаим.

И така… два часа и повече преди да се събере целият състав, в стаичката се чуват думите: „дюбеш”, „шеш-беш”, „дюсе”, „геле”, „глупак”, „посерко”, „епек” и т.н.

Запис на спектакъла на Театъра на българската армия.

Участват: Меглена Караламбова, Стоян Стоев, Петър Гюров, Асен Кисимов и Вълчо Камарашев.
Режисьор - Леон Даниел.

неделя, 31 май от 16.00 часа