Спомен за Петър Петров - Парчето

Червено сред графита
или просто Петьо Парчето
 
С червена фланела на голо той пореше улиците на града, размахвайки сърцето си. Обикновено се връщаше след сутрешното си плуване и бе изпълнен със завидна енергия.
Джазът бе негова стихия, защото най-естествено изразяваше необяздения му дух. Изключителен ерудит, той можеше да си позволи да бъде себе си, без да се съобразява със статуквото.
Пълнеше сцената толкова естествено, колкото и душите на хората. Всички бяха негови и той беше на всички. Истината е, че без апостолската му работа, Русе никога не би се превърнал в заслужена марка на джаза.
Едно от първите ми интервюта като млад журналист бе с него. Това ме накара да заобичам жанра, защото той беше висококултурен, ярък и непредвидим – цяло богатство! Която и тема да засегнеш, се получаваше оная вълшебна амалгама в разговора, че забравяш за професията и се потапяш в удоволствието от общуването.
Трудно преживя изпадането на културата в немилост. Боледуваше от натикването й под миндера, от смитането на проблемите й по чергата. Приемаше го като лична обида, като че ли са посегнали на член от семейството му и това го накара постепенно да се зазида в себе си, в крепостта на собствената си личност.
...Казват, че в природата нямало вакуум. Може би. Но както е знайно, всяко правило има изключения, защото Парчето го НЯМА. И това го усещат всички. Няма ги щедрите му поздрави към безбройните му познати, няма я оптимистично червената му фланела сред графитените, навъсените улици, няма я музиката му, изтръгната от скритите кътчета на душата му...
И все пак не ми се плаче. Не, бате Петьо! Не! Защото си в мен: същият – емблематичен, щедър в изкуството да създаваш изкуство и да се раздаваш на всички, както със сигурност си и в паметта на русенци, защото си част от духа на града. Защото понякога, с периферното си зрение те мярвам в червено да пориш течението на улиците и целият ден ми става усмихнат.

Иглика Пеева
Откъс от книгата „Петър Петров - Парчето Свободният полет на духа“