Петият фестивал на българската култура в Брюксел – отново истински празник на изкуствата

Още с появяването си през 2011 г. Фестивалът на българската култура в Брюксел се превърна в истински празник на изкуствата. Както и в поредица от емоционални срещи на българите, които живеят в белгийската столица. Всяко събитие от афиша е подбрано така, че да представя новото и интересното от културния календар на страната ни. Организатор е културният център „Диоген“, чийто създател и ръководител е Златина Русева. Режисьор-документалист, тя стои и зад Международния фестивал на документалното кино „Милениум“ в Брюксел.

Решихме петото издание на Фестивала на българската култура да е особено празнично и подготвихме много амбициозна програма, в която има всичко – музика, театър, спектакли за деца, кино – казва Златина Русева и продължава: Мисля, че особено внушително беше откриването на фестивала (на 30 септември) с филма на Атанас Киряков „Бартер“. Същата вечер показахме и „Любовта е лудост“ (първия запазен български филм, създаден през 1917 г.). Може би „гвоздеят на програмата" беше вечерта с архивно българско кино и първия документален български филм "В царството на розите". Боян Воденичаров – един от най-големите пианисти на България, го озвучи на живо със своя авторска музика. В Брюксел живеят може би над 15 000 българи. Те, както и децата им имат необходимост от връзка с българската култура. Фестивалът се превърна в място за среща със себе си, с корените. Новото тази година бяха спектаклите за деца. Отдавна искам да направя нещо за българчетата, които са родени или живеят тук, за децата от смесени бракове. В крехката възраст, когато трябва да оформят своята личност и ценности, те растат между няколко култури и няколко езика. Идеята ми беше да им дам усещане за идентичност, както и повод за самочувствие. На първото детско събитие залата се препълни до невъзможност, дори сцената беше обсипана с деца. За втория спектакъл предвидихме две представления едно след друго, но отново беше трудно да поберем всички, които искаха да го гледат. Децата се радваха неимоверно много, научиха нови неща, чуха старинни думи, които не се използват в една емигрантска среда. Най-голямата награда за нас е радостта в очите им и виковете: „Още, още!“ след спектаклите.