„Русалка“ на Метрополитън – красив и завладяващ спектакъл

Новата „Русалка“ на Метрополитън е изключително красива постановка – дори това, че е мрачна, а на места дори зловеща, по-скоро подсилва нейното въздействие, и да се гледа, дори и на киноекран, беше много различно изживяване.

Режисьорката Мери Цимерман има вече три продукции с нюйоркската трупа, но винаги досега те са били приемани нееднозначно. Нейната „Русалка“ обаче, поне според американската преса, е приета с овации. Голяма част от добрите думи се отнасят и за сценографията на Дейниъл Остлинг, и не на последно място – за приказните костюми на Мара Блуменфелд. Очарователни бяха нимфите в първо действие - много ефектно балерините и певиците съставяха един танцуващ, динамичен ансамбъл. Сякаш самата гора се движеше по сцената. На този закачлив фон появата на Русалка беше подчертано меланхолична и красотата на латвийката Кристине Ополайс блесна на фона на огромното дърво край езерото, където живее нейната героиня с баща си, водния дух – в ролята големия американски бас Ерик Оуенс. Идеята Русалка да не е с опашка на риба, а с дълга рокля, която се слива с поляната, беше много добре използвана, още повече, че в това първо действие и дългата коса на Кристине Ополайс беше с морски синьо-зелени оттенъци. Така, седнала в корените на огромното дърво, Русалка изпя прочутата си Ария – Песен към месеца, на фона на изгряващата огромна луна. Въздействието беше наистина незаменимо!

Кристине Ополайс е доказано голяма актриса – не просто добра певица. Нейната Чо-Чо Сан миналия сезон беше невероятно силен образ, също и Манон Леско. Неслучайно певицата сподели по повод новата си роля, че Пучини е в сърцето й, но Дворжак е в душата й. Славянското в операта на Дворжак й е близко, както на никого другиго от избраните изпълнители. И тук трябва да призная, че отивайки да гледам „Русалка“, имах определени притеснения затова, че операта се изпълнява на чешки език. Дори режисьорката Мери Цимерман беше признала, че това я е затруднило доста – неразбирането на текста в движение. Певците, при това целия състав, който беше предимно американски, се справи невероятно добре. Бих отличила най-вече мецосопрана Джейми Бартън в ролята на Йежибаба (Баба Яга). Тя беше модерна вещица със сребриста рокля, която сякаш беше направена от паяжини, а край нея постоянно "щъкаха" нейните помощници – три същества, жертви на неуспешните й експерименти: човек с глава на плъх, един полу-котарак и един гарван с една ръка и едно крило, в женски дрехи. Зловещото излъчване се допълваше и от Бартън, която всъщност почти през цялото време се усмихваше лукаво. Тя беше блестяща и я определят като голямото откритие в тази постановка. Мисля, че за българската публика друго много приятно ново запознанство беше с тенора Брандън Джованович – много на място и вокално, и като артистично излъчване. Във второ действие той трябваше да лавира между нямата и невинна Русалка и чуждестранната принцеса в огненочервена рокля с голямо деколте и много бижута. Сцената допълваха балните танци, на места доста провокативни, и всичко в името на това публиката да усети разликата между героините - и всъщност защо Принцът, влюбил се в непознатото и безмълвно създание, скоро се увлича по друга и забравя обещанията си.

Финалните сцени са отново край езерото, но гората вече е зловеща и всичко красиво е разбито – също като мечтите на нимфата. Тя знае, че се е превърнала в сянка, но не иска Принцът да намери смъртта си заради нея. И все пак това е цената на нейната несподелена любов – сцената със смъртта на Принца беше покъртителна и Брандън Джованович заслужи много овации за нея, също като Кристине Ополайс и останалите певци, хора и оркестъра на Метрополитън опера, дирижирани от британеца сър Марк Елдър. С всички тези равностойни съставни части, идеята да се възроди операта „Русалка“ от Антонин Дворжак на нюйоркска сцена с нов прочит, изглежда наистина чудесна.