„Ангелът унищожител“ от киносезона на Метрополитън

На меломаните, които следят прожекциите на живо от сцената на Метрополитън опера в Ню Йорк, вероятно прави впечатление тенденцията всеки сезон да бъде представено поне едно произведение, създадено през последните години. Миналия сезон това беше „Любов отдалече“ на Кая Саариахо. Този ни предложи ново предизвикателство – операта „Ангелът унищожител“ на Томас Адес, създадена по сюжета на сюрреалистичния филм на Луис Бунюел по поръчка на Метрополитън, Кралската опера в Лондон „Ковънт Гардън“ и Кралския датски театър. Световната премиера беше на Залцбургския фестивал миналото лято.

Трябва да призная, че бях много заинтригувана от анонса и от прочетеното в американската преса веднага след премиерата на 26-и октомври, защото критиците не пестят суперлативи за композитора Томас Адес – 46-годишен британец, който е и диригент на спектаклите. Това е неговото трето оперно заглавие след „Тя напудри лицето си“ и „Бурята“ по Шекспир. Заложеното като идея в „Ангелът унищожител“ – да бъде използван сюжетът на култовия едноименен филм на режисьора Луис Бунюел от 1962 г., натоварва операта с определени очаквания, но и определено възбужда любопитството. Либретото е написано с участието на Адес от Том Кернс, който е и режисьор на трите досегашни  постановки – в Залцбург, Лондон и сега в Ню Йорк.

Завесата се отваря и зрителят попада на аристократична вечеря след оперно представление, от която, поради някакви предчувствия, цялата прислуга намира повод да избяга, а гостите, след приятното прекарване, откриват, че не могат да си тръгнат. И след дълги дни, в които свършват и храната, и водата, отношенията между членовете на висшето общество започват да се израждат, защото започват да избиват най-низките човешки страсти. В първата част, докато нещата още не са загрубели, музиката има някои късноромантични и експресионистични елементи, дори загатване на Рихард-Щраусови мотиви, които напомнят за „Кавалерът на розата“. Постепенно, заедно със сюжетната линия, и музикалната тъкан започва да се разпада. Разбира се, всичко е в много мрачни краски, с достатъчна доза острота и в оркестровата партитура, и в солистичните партии. А те са ни повече, ни по-малко от 15. Солистите – гости на вечерята, домакините и единственият останал да ги обслужва – икономът на имението, са почти постоянно на сцената в продължение на два часа и половина. Търсен е и кинематографичния елемент – в определени моменти на преден план да излизат определени герои, сякаш кино-камерата ги приближава и усилва тяхното присъствие. Изключително впечатлена съм от изпълнителите – много от тях са участвали и в премиерата в Залцбург миналата година, както и в лондонската постановка тази пролет. И вокално, и актьорски задачите им са много трудни – видяхме сцени с насилие, секс, умопомрачение, смърт, но всички артисти имаха много ярко и балансирано присъствие.

Томас Адес беше използвал специално въздействието на високите женски гласове – особено в партията на Одри Луна, която изпява ла от трета октава – най-високия тон на сцената на Метрополитън опера в нейната близо 140-годишна история. Доста висока като теситура е и партията на Сали Матюс, която сподели в антракта, че първоначално е заявила на композитора, че няма да може да поеме такова натоварване, а той я убедил, че ще се справи. И тя наистина беше блестяща.

В оркестъра също бяха добавени нестандартни елементи, за да се подсили ужаса на сцената – на първо място с електронен инструмент, наречен „Вълните на Мартино“, който е изобретен през 20-те години на ХХ век, а в наше време доста модифициран. Той издава онези характерни звуци, използвани още в зората на киното във филмите на ужасите. В един момент част от групата на първи цигулки смени инструментите си с малки детски цигулчици – четвъртинки или половинки. И този техен характерен остър звук тук беше доста зловещ. В оркестрината и зад кулисите имаше и много камбани и барабани – в началото на второ действие те се включиха в зловещ марш. И така, общо взето, Томас Адес беше търсил мрачното, ужасяващо въздействие, въпреки че финалът всъщност беше решен като хепи енд – оцелелите решават да преиграят всичко, както е било в първата вечер, тайнствената магия над къщата се разваля и те са свободни.

Томас Адес твърди, че „Ангелът унищожител“ на Бунюел е в главата му от 13-14-годишен и напоследък го е преследвала натрапчивата идея да напише опера по този сюжет. Сега, когато творбата вече е на сцена и в Европа, и в САЩ, критикът Антъни Томазини споделя в „Ню Йорк Таймс“: „Тази опера носи притеснителна актуалност във време, когато много американци се чувстват уловени в капана на партизанските битки с политическия елит срещу икономическата несправедливост и поставянето на граници, но воля да се променят нещата някак липсва.“

А между другото, Силвия Пинал, актриса във филма на Бунюел през 62-а г., много по-късно заявява, че режисьорът всъщност е предсказал появата на Биг Брадър и как обществото ни ще се радва да гледа оскотяващи хора, поставени в безизходно положение. Вероятно точно това „актуално“ послание е подтикнало и Томас Адес да възкреси „Ангелът унищожител“.