През 2013 г. Силвия Чолева издаде сборника си с разкази „Гошко“. Майсторски разказни истории за уж на пръв поглед дребни, ежедневни неща, зад които обаче се крие дълбокия смисъл на всеки наш ден. Един от тези разкази беше „Името“. Две години по-късно този разказ се превърна в драматургичен текст и бе поставен от редакция „Радиотеатър“.
Много пъти по време на работния процес си представях тази възрастна жена – около 70-годишна, прибрана, смирена, самотна, гледа сериали и кулинарни предавания, излиза на пазар, готви, радва се на редките посещения на своя внук, безрадостната съкрушителна старост на хората в България. А на заден план един втори монолог, равносметката на един живот, който още в началото като че ли се е отклонил от пътя си, като че ли е изгубил смисъла си.
Сега Ангелина получава писмо от своя приятел от младостта си, с когото са се разделили по неизяснени тогава причини. Той е бил принуден да напусне България. Не й се обадил, не й обяснил нищо, не й писал. Сега, почти половин век по-късно, тя получава писмо от него. Всъщност разказът на Силвия е отговор на неговото писмо.
Признавам, че съм свръхчувствителна към темата за Възродителния процес и смяната на имената на българските турци. Това престъпление ми се струва едно от най-уродливите и коварни извращения на онзи период. Може би защото преди години седмици наред обикалях кърджалийските села и слушах потресаващите разкази на хората. Може би защото да посегнеш на името на човека е по-зловещо от това да посегнеш на живота му. Може би защото толкова много време след това, ние писателите, все още избягваме да се взираме и да изговаряме това престъпление.
Със Силвия започнахме да работим върху превръщането на разказа в драматургичен текст. После поканихме Цветана Манева за изпълнението на главната роля. С режисурата на радиопостановката се зае Снежина Петрова, която за втори път поставя в радиото текст на Силвия.
Ефектът от този радиомонолог е силен. Не само заради пестеливостата и дори аскетизма на режисьорския подход на Снежина Петрова, не само заради таланта на голямата българска актриса Цветана Манева, не само заради безстрашното вглеждане на Силвия Чолева в драмата, в трагедията на един неосъществил се по Божията воля живот.
А защото радиопиесата „Името, твоето име“ показва как обществените и социални престъпления проникват до най-съкровените и дълбинни места на човешката душа, как я изкривяват и изкушават. И как вместо един човешки живот да беше изживяван пълноценно и вдъхновено, е изживяван бездарно и унило.
По темата за Възродителния процес са изписани множество публицистични статии. Много истини, лъжи и манипулации се разкриха. Голямото достойнство на разказа е, че интерпретира проблема със средствата на художественото слово. Художествената форма няма претенции за документална достоверност, а по неведом начин е по-достоверна от всяка документалистика. Още повече се откроява радиопиесата на Силвия поради факта, че литературата у нас е в дълг към това уродливо явление. Което е странно и необяснимо, защото Възродителният процес засяга стотици хиляди съдби, случил се е пред очите ни, а почти напълно липсва в съвременната ни литература. Защо? Не ни засяга ли?
Силвия посвети радиопиесата на светлата памет на поетесата Малина Томова, почти единствената, която в средата на 90-те години се осмели да говори за раната Възродителен процес.
На 8 юли в рубриката "Радиоколекция" на Радиотеатъра, започваща в 0.15 часа, тръгва феноменален проект: "Под игото" на Иван Вазов под адаптацията на актьора Руси Чанев. Големият наш артист се заема с начинанието след като преподавателите в българските училища в чужбина му разказали колко е трудно за техните питомци да вникнат в текста на Патриарха..
На своите най-малки слушатели Радиотеатърът предлага от 13 до 19 май "Седмица на животните". Животните са герои на много народни приказки, а често и писатели ги вземат за свои персонажи, за да изкажат вълненията и тревогите, които изливат с перото си. Оскар Уайлд например, който със "Славеят и розата" ни разказва за любов, преданост и..
"Не те виждам" е саркастична история, която Палми Ранчев разказва лирично. Сарказмът идва от болката по загубата на човешкото, а лириката - от обичта му към човека. Ще ви разсмее и ще ви натъжи. Без никаква автоцензура, авторът говори директно и нарича черното – черно, а бялото – трудно постижимо. Макар да е ситуирана сред безпътицата на..
Георги Пенков-Джони не прилича на нищо друго в българската култура и същевременно е направил толкова много за нея, че е трудно делата му да бъдат обхванати. "През 1960 Рангел Вълчанов реши да направи един филм – без хонорари и без пари, с лента, останала от продукции, и по сценарий на Иван Стоянович. На мен ми дадоха една Награ и станах..
На 21 април 2024 г. Радиотеатърът излъчва премиерата на радиопиесата на Петър Маринков "Последната нощ". Написан специално за радио, драматургичният текст на известния наш писател и драматург поставя наболели и горчиви въпроси, пред които се изправяме всеки ден и на които ни е трудно да намерим отговор. Например: Как да не сме сами в..
Дамян Думанов и Боян Кривошиев са двама млади автори, които следват фотография във Виена и в София. Те представиха свои фотокниги в лимитиран тираж в..
"Не съм спирал да чета вече 42 години, пише Светлозар Желев на корицата на стихосбирката си "Екстракти", която излезе наскоро. Издателят му Георги Гаврилов..
В съботната вечер (26 юли от 20 часа) ще бъдем в Болшой театър , за да съпреживеем висшето емоционално откровение на знаменития руски тенор – ролята..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg