С Димитър Караниколов - от дивите монголски племена до Мианмар

Когато е бил в Бирма, или както днес се нарича Мианмар, Димитър Караниколов искал да снима отвисоко пагодата Шведагон в столицата Янгон. Там било абсолютно забранено да се лети.Той се отдалечил на няколко километра в близък парк и пуснал „умната птица“. Монасите, обаче, се оказали въоръжени с анти-дрон пушка и така българинът се сдобил с няколко изключителни кадъра, които можете да видите на сайта на БНР, но се простил с летателната си машина. Съдбата на снимките му от въздуха над езерото Инле се оказва много по-благосклонна.

Ненапразно Димитър Караниколов ни гостува в рубриката „Инвестирайте в спомени“.  Той вярва, че пътешествието и запечатването му в снимки е най-доброто вложение.

Добре че е шеф Жоро Иванов, вицепрезидент на Евро ток - Асоциацията на водещите европейски главни готвачи - за да научим какво се крие зад словосъчетанието „ресторант със звезди Мишлен“. От него ще разберем и има ли мода в готвенето. Какво е фюжън и молекулярна кухня и наистина ли стекът Кобе е божествен на вкус ще ни каже шеф Жоро Иванов.

Да пожелаем на шеф Жоро Иванов ресторантът в новия хотел да стане първият български със звезда Мишлен.

От връх Сентис над Апенцел се виждат 6 държави. А в самото градче всяка фасада е монументално произведение на изкуството. Всичко започнало от първия аптекар, който се чудел как да намери работа на непрокопсания си зет – художник. Заръчал  му да изографиса бялата стена над фармацевтичния дюкян. Комшията харесал, малко позавидял, пък си поръчал и той. И така – целият град.  Тук също се делят на протестанти и католици. Затова планината около Апенцел е цепната на два полукантона. Все още разликата между тях е сякаш отрязана с нож. В  католическата част има широки тротоари, шарени къщи, много цветя и живи декоративни петли в дворовете. В протестантската тротоарите са по 50 см, местните си изкарват хляба не от туризъм, а с промишленост и къщите са мрачно издържани в сиво и кафяво.

Апенцелци са много консервативни и се гордеят с това. Зорко пазят рецептата на билките, с които овкусяват сиренето си.  На Коледа между селцата шетат кукери, съвсем като нашите. Костюмите се предават от баща на син в семействата. Също като женските гиздила. Една дамска носия струва между 5 хил. и 8 хил. евро и само за бродирането на яката отиват 500 работни часа. Единствено акселерацията пречи на приемствеността. Младите момичета стават все по-едри  и бабините дрешки са им тесни. При жените най-интересни са бижутата от коса, преплетена със златни нишки, а при мъжете – жълтите панталони от козя кожа и... сребърната лъжичка, закачена като обица на ухото. С  нея навремето обирали каймака от млякото.

Друга странност на апенцелци е гласуването. Тук то става не с урни, ами пряко, чрез вдигане на ръка. От 5000 жители в Апенцел 3200 имат право на глас и са снабдени с вотинг-паспорти. За да си изберат кмет или да участват в референдум всички се стичат на градския площад. На първите редове са седнали старците, останалите са прави. Нарочни преброители отмятат гласовете.

Най-шокиращо е, че жените са добили право на вот едва през 1992 г. И то след изрично нареждане на съда в Лозана  Не че изначално швейцарките  гласуват отдавна. В демократичната неутрална държава поданиците в поли пускат бюлетини едва от 1972 г.

Снимките в галерията са любезно предоставени от Димитър Караниколов, както и от Appenzellerland Tourismus.