Спомен за Антон Страшимиров

Антон Страшимиров безспорно е една от най-колоритните, най-интересните, най-нестандартните личности в българската култура. Навлиза в културния и обществения живот през 90-те години на XIX век. Навлиза шумно – той винаги е бил майстор и любител на скандалите – навлиза победоносно, навлиза с едно чувство, което няма да го остави до края на живота му – чувството на призваност, че е обречен да извърши големи неща в българската култура, че е обречен да бъде начело на всичко ново, което идва в българската култура. 

Навлиза активно в гражданските и културните борби на своето време. Изключително властна натура, но не жаден за власт, която се изразява чрез пари и постове, а жаден за властта на културния водач, на мисионера, на избрания. Човек на крайностите и на страстта. Това разказва проф. Милена Кирова за личността и творчеството на големия български писател.

Чуйте материала на Стефани Ангелова и проф. Милена Кирова от Златния фонд на БНР в звуковия файл.

Антон Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в Пазарджик. Сътрудничи на „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на селските бунтове срещу десятъка по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата битова кора, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. „Смутно време“, „Среща“, „Висящ мост“, „Бена“, „Пропаст“. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. 

Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Първата му пиеса е „Сватба в Болярово“, следват „Вампир“ - пиеса за първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Комедията „Свекърва“ е писана за откриването на Народния театър в София и се играе успешно и до днес. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.

Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.