България и бъдещето на славяните

Джузепе Менарини ни повежда към България от втората половина на XIX век, когато тя е по-скоро непозната в така наречения "цивилизован свят", а нейният народ, отдаден почти единствено на земеделието, почти изцяло лишен от индустрия и съответно от голямата търговия, макар и не много образован, е надарен с необикновена находчивост и извънредно трудолюбив нрав.

„България и бъдещето на славяните” в превод на Дария Карапеткова, е богато подкрепен с факти коментар на бурната и романтична историческа ситуация на Балканите в годините около Съединението, в който България е главното действащо лице. Това е една от най-ранните публикации на 30-годишния тогава автор, свидетелство за жив интерес и отлична информираност по темата, както и за зрял анализаторски талант.

Той разпалено описва военните стратегии на Сръбско-българската война, личността на Александър Батенберг, поведението на Русия и останалите Велики сили. Закономерен и очакван ли е стремежът на българите към обединение на Княжество България и Източна Румелия? Как гледат западноевропейските наблюдатели на начина, по който храбрият народ води своята геополитическа битка? Има ли България потенциал за лидерство сред южните славяни?

Привлечен от идеите на панславизма, Джузепе Менарини (Нимерина) е писател и военен, роден през 1862 г. в Будрио (Болоня). Още на 24 години издава в сборник песните на легендарния корпус на берсалиерите, към които се присъединява по време на Първата итало-абисинска война. Като адютант на бригадата на генерал Дабормида става автор на едно от най-важните описания на драматичната битка при Адуа (Еритрея) от 1 март 1896 г., публикувано година по-късно в Неапол. Проявил воинска храброст по време на войната, през 1922 г. майор Джузепе Менарини е удостоен със званието Кавалер на Военния орден на Италия. До края на живота си изнася сказки на военна тематика и участва в честванията на берсалиерите. Потомък на храбър патриотичен род, на младини събира и публикува кратки исторически сведения за родното си място. Настоящото издание на „България и бъдещето на славяните” включва непознатата у нас карикатура от 1886 г. със заглавие „Вечният български въпрос”.