“Пътеписи от Шашавия“ – объркани околосветски скитания

Как студентите в Макао интерпретират мултфилма "Ёжик в тумане", как си общуват учащи се и преподаватели в американските университети, как се живее в китайско общежитие, как се пътува в индийските междуградски автобуси, кога, ако си гражданин на бивша Югославия, се налага да запишеш като своя националност "Опел Кадет", за да добиеш легален статут... На тези и още много други въпроси отговор дават пътеписите от Америка, Китай и Индия на българската синоложка Румяна Чолакова. Всичко това четем в  “Пътеписи от Шашавия“. Пътепис, в който културно-географските топоси не са назовани със собствените им имена, но са лесно разпознаваеми.

В своите текстове за Китай тя неведнъж казва, че, попадайки там, осъзнава, че не може да разбере тази страна. Че не може да разбере какви точно са разликите между Източната и Западната култура. По някакъв начин авторът предава това свое объркване, което кореспондира дори и с илюстрациите в книгата, на Анжела Минкова, показващи малкия човек, пътуващ със своето вързопче в опит да проумее, да различи очертанията на чуждите места, в който е попаднал.

За променените географски имена

“Не ми се искаше да се четат буквално тези пътеписи, като репортаж-описание на местата, в които съм била. Второ, което също беше доста важно за мен, някак се притеснявах да не обидя някого. Защото не всички хора четат литературата като литература и биха приели някакво описание на собствената си страна като наплевателско. Не всички наименования са сполучливи, но накрая се бързаше, защото имаше срокове“ – казва Румяна Чолакова в “Артефир“.

“Бидейки ограничени в нашия социалистически свят, почти всички сме си създавали едни образи на Запада, които са, меко казано, идеалистични. Всяка държава е многопластова, многопланова. А ние всичко, което ни липсваше тук, сме го прехвърляли оттатък, без да мислим изобщо, че там има някакви също доста нелицеприятни неща. И в този смисъл идват и разочарованията.“

“Може би индийският разказ се е получил толкова смешен, защото аз съм се смяла сама на себе си и на собствените си идеализирани представи за мистичния Изток, за духовността, която свети там. Това съм тръгнала да търся, отивайки в Индия, и реалността ме шокира. Защото това беше моята първа среща с третия свят, която ме уплаши. Тогава си дадох сметка, че ние наистина сме били втори свят, не сме били първи, но не сме били и трети.“

Едно от най-ценните неща в разказите, като изключим брилянтното чувство за хумор, е докосването до различни култури и най-вече до тази на китайския Изток. Тя учи в Пекин. И всичко това, което е научила първоначално в Америка, след това го вижда на живо, сблъсква се с него.“ –  казва Красимир Илиев в “Артефир“ и допълва:

“Те не се опитва да анализира отсрещния и да го представи по някакъв начин. Това е характерно за европейския модел на мислене. Тя просто го описва и ни го дава, така че ние можем да го докоснем, той е толкова жив. Така мисли всъщност източният човек. Там няма опит да се рови надълбоко, а дълбочината идва от това – да се предаде усещането за другия, като пред себе си, четейки.“

Повече можете да чуете от звуковия файл.