Да станеш чесало за слон в Танзания

Малката като самолет-играчка „Чесна“ ни отвежда до континента, както в Занзибар наричат Танзания. Целта ни е еднодневно посещение на национален парк, в който имаме амбициозната идея да снимаме „голямата петорка“ на Африка – слон, носорог, лъв, бивол, леопард. Тогава още не знаем, че в този резерват носорози няма, но пък ще видим как хипопотамът си показва само ушите и носа над водата, за да поеме въздух преди да се спусне да ходи по дъното повече от пет минути. Да, правилно прочетохте – той не може да плува, а просто си се разхожда по дъното на реката. Затова никога не се гмурка надълбоко.

Летим си ние с „Чесната“, снимаме нереалистичното синьо на Индийския океан и се правим, че не забелязваме колко малолетни са пилотите. Самолетът каца безупречно точно пред малка масичка, на която са сервирани бисквити и чай, а до нея джипът вече ръмжи, готов за тръгване. Саадани нешънъл парк е 13-ият резервата на Танзания сравнително малък със своите 1064 кв.км. На фона на Сренгети, например, който е цели 17 хиляди квадратни километра.

Чака ни чудесно приключение, чието друсане през пресечена местност ще превърне камъните в бъбреците ни в ситен пясък. Природата е в очакване на дъждовния сезон, който всеки момент трябва да започне. Реките са пресъхнали. Пръстта е спечена като селска пета. Често се виждат следи от опожарени треви – контролиран огън, който подготвя терен за новата трева.

Първите животни, които виждаме са антилопите. Първото стадо се изнася с ведри подскоци. Това ни дава възможност да видим, че задните им части са очертани с идеален кръг от бели косми. Антилопа Уотърбък. „Затова им викаме тоалетни чини“, подсмихват се водачите, които зорко гледат с бинокъл откъде ще се появи лешояд. Не че си падат по зловещите птици. Просто където има мърша, там се навъртат големите котки, за които мечтаем.

Пред очите ни като в екзотичен зоопарк се превъртат живи картини със зебри, спокойно пасящи антилопи гну, импала, куду, блу уайлдебийст, пладнуващи на сянка жирафи, прекосяващи пътя маймуни-бабуини… Изведнъж насреща ни се опулва бивол с вити рога. Първият от Голямата петорка е отснет надлежно, преди да се оттегли в храстите.

Водачът спира, вглежда се в земята и ни показва стъпките на лъвица с малкото ѝ. Пръстта обаче е толкова суха, че едва ли са минали скоро. Подобен подход има и към слонските „следи“. Те са доста забележителни като се има предвид, че един гигант изяжда около 300 кг треви и клонки дневно.

Понятието път е доста имагинерно. Често пъти рейнджърът слиза от колата с мачете в ръка, отсича набързо някое изпречило се на пътя на джипа дръвче и продължаваме напред. В отънелите от безводието езера нашенски щъркели се събират, за да отлетят към България може би. Добър повод да вържем мартениците си на близкия баобаб. Той е млад и зелен – на едва 150-200 години съдейки по ствола съм с диаметър около 2 метра. На някои обиколката стига до 45 метра! Но те пък са на почтената възраст от 5000 години. В кората му се задържа вода (понякога стотици литри) и дървото е нещо като резервоар на живителна влага за ожаднели от сухия сезон слонове. Те разбиват с бивните си кората и утоляват жаждата си със събраната в ствола вода. Някои баобаби са кухи и се използват за жилища. Един дори бил автобусна спирка и в него се подслонявали до 30 пътници.

Плодовете на дървото също са гиганти – нещо като бухалките на златните момичета. Сърцевината на вкус напомня сладък талашит, но местните го накисват с вода и захар и тогава заприличва на подсладена ряпа. Непривлекателните шушулки са истинска хранителна бомба – сдържат Витамин С, желязо, калий и магнезий с шест пъти повече антиоксиданти от боровинките, шест пъти повече витамин С от портокалите и четири пъти повече калий от бананите. Дори прословутият кейл не може да се сравнява с плодовете на баобаба. Ех, ако бяха и вкусни…

Слънцето напича и шансът да видим някоя от големите котки става все по-рехав – при жега те предпочитат да се излягат на сянка, ако са лъвове или да се изпружат на полегат клон в случай, че са леопарди.

Толкова е горещо, че жирафите изглеждат като изкуствени между дърветата – не помръдват. За да не изпуснем хипопотамите и крокодилите поемаме към река Уами. Тя е дълга 490 км и имаме късмета да се возим на лодка до устието ѝ, което обагря в кафяво тюркоазените води на Индийския океан. По водите се носи сух клон. Грешка. Това е крокодил, който само се прави на незаинтересован. След миг от водата изскача нещо като табуретка с уши, придружена от лъскав гръб с формата на обърната вана. Хипопотам! Изпръхтява сърцераздирателно и шумно се потапя, недоволен от присъствието на натрапниците.

Саадани парк е единственият резерват в цяла Източна Африка, който граничи с Индийския океан. До неотдавна ловът е бил разрешен, но откакто стрелянето по животни е забранено популацията им постепенно се увеличава.

Сравнително малката площ не пречи на Саадани да е едно от най-удивителните места на планетата. Само тук фауната и флората на континента и океана се преплитат. Белоснежните пясъчни плажове граничат с гъсти мангрови горички. Поляните с високи треви съседстват с туфи палми. Танцуващи делфини в океана и грациозни жерави, ибиси, марабу, фламинго, черни и бели щъркели на плиткото. Пернатият свят е многолюден. За разлика от тежкотонажния. Шпорим джипа по пътищата в търсене поне на слон.

И той се появява! Колкото да ни погледне небрежно и … да започне да чеше гърба си в бронята на джипа. Е, тогава разбрахме, че клатенето от неравния терен е безобидно като разходка в парка. Стресът сякаш отключва късмета и не след дълго успяваме да видим лъвица и леопард.

Авантюрата Саадани приключва с обратен полет със самолета-играчка, но този път сме толкова изморени, че пропускаме да направим фотосесия на Индийския океан, а той е все така неустоимо тюркоазен.

Снимки в материала: Магдалена Гигова