Христофор Караджов: В българската журналистика липсват стандартите и самоуважението

Повече от 10 години студентите на Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет, участват в престижно състезание между колежите от цял свят. Състезанието е организирано от Азиатско-американската асоциация за журналистика и включва много въпроси към студентите от различни области. Тази година студентите на Христофор Караджов спечелиха голямата награда Trivia Bowl. В „Мрежата“ по програма „Христо Ботев“ Христофор Караджов разказва с примери какво е да „тренираш“ журналисти, защо е важно журналистите да имат разнообразни интереси и знания, как трябва да се подготвят за едно интервю и кога медиите трябва да спрат да канят някого.

„Като се подбере отбор, в който участват хора с най-различни знания и интереси, се получава много добър краен резултат. Мога да дам пример, да речем, с това, че един от въпросите беше за някакъв бейзболист. Аз нямам никаква представа от бейзбол, но се оказа, че двама от студентите ми много добре знаят за кого става въпрос и отговориха прекрасно. Аз пък отговорих на един въпрос, който беше парадоксално и неласкаво свързан с България. Това беше въпросът за "коя малка азиатска държава постави рекорди от 10% до 80% ваксинирани в рамките на 2 седмици?". Това е държавата Бутан. Защо го знам това? Защото България им дари ваксините, които при нас не бяха използвани и щеше да им изтече срокът на годност. Затова заминаха за Бутан. По тази причина знам, че в Бутан са постигнали такива успехи във ваксинирането, и че населението там с голям ентусиазъм е получило ваксини за COVID, за разлика, очевидно, от населението в България. Тъжно е, но ето това е един парадоксален начин, по който знаех този факт. Подбирането на разнообразен отбор има същата логика като подбирането на разнообразен екип в едно медийно издание. Хора, които идват от всякакви посоки, които имат всякаква първична подготовка, и в крайна сметка работят заедно и постигат успех.“

Как се тренира жаждата за знание у журналистите

„Най-важното качество на един журналист е любопитството. Ако на теб не ти е любопитно, не ти е интересно да научаваш неща за света около себе си, нямаш работа в журналистиката, според мен. Така че това е първото и най-важно качество. И второто качество, което върви с любопитството, е умението да задаваш въпроси, желанието да задаваш въпроси и съзнанието, че няма глупави въпроси, има само незададени въпроси. Т.е. трябва да питаш. Ти не можеш да знаеш всичко, а и не можеш да живееш със самочувствието, че знаеш всичко, защото това е страшно вредно в журналистиката, а вероятно и като житейски принцип. Това е някаква арогантност – да мислиш, че знаеш всичко.“

Примерите

„Аз съм в инвалидна количка. Казвам на студентите – "Разпитвайте ме, задавайте ми всякакви въпроси". И те обикновено, особено в по-началните курсове, тези, които не ме познават толкова добре, започват отдалече да обикалят около темата. И към може би двадесетата минута на това разпитване аз стигам до момента, в който казвам: "Добре, има ли нещо, което наистина много ви се иска да ме попитате, обаче не смеете?". И те – "Ами, как се озова в инвалидна количка?". Естествено аз им обяснявам, разказвам им, защото никога не съм се срамувал от тази тема и напротив – много съм склонен да образовам хората за всичко, което е свързано с живота в инвалидна количка. За моите студенти подходът ми е, че колкото по-малко се срамуват да задават въпроси, толкова по-лесно ще им върви разговорът с абсолютно всякакви хора, които срещат. Защото ще има политици, които ще им се изплъзват.

Аз правя и такова упражнение – играя един кмет, който е силно корумпиран, давам им информацията колко съм корумпиран и как съм наклонил везните в една общинска поръчка в полза на моя компания. При което те, като започват да ми задават въпроси, аз започвам да ги отвличам, започвам да ги обиждам – "Вие сте много млада, за да ми задавате такива въпроси", "Каква е тази татуировка?", "Какво пише на тази фланелка?". Те започват леко да се изнервят, при което аз продължавам да работя с тях, приканвам ги да задават тези въпроси и да не се отклоняват от темата, да не се отклоняват от това, което трябва да ме питат, макар че някой ги обижда, някой се държи сексистки и т.н., всички неща, които се случват в реалния живот с реални политици дори в САЩ, а за България да не говорим, където политиците се държат абсолютно безобразно с журналистите.

Това са два примера за две упражнения, които правя с бъдещи репортери, където ги тренирам да бъдат смели, да си държат темата в главата и да не се отклоняват, независимо как се изплъзва човекът насреща им, как се опитва да ги обиди, и да имат наистина идеята, че те са професионалисти в една професионална ситуация и нищо друго няма значение.“

Никога не изпускайте нервите си

„След като приключи всичко това им казвам – "Никога не изпускайте нервите си". Показвам им интервюта, да речем разговори между професионалисти като Джейк Тапър от CNN и Келиан Конуей, която беше говорителка на Тръмп, която е невероятно хлъзгава и невероятно нагла. Тапър, който води половин час интервю с нея, тя го гледа в очите и го лъже, но той запазва спокойствие. Така че журналистът никога не трябва да изпуска нервите си. Първо, защото това не изглежда добре, ако е по телевизията. Второ, защото доникъде няма да те доведе. И трето, защото губиш нишката на разговора, забравяш за какво става въпрос, просто се отклоняваш. Това е много лесен съвет да се даде, и много очевиден. Много трудно е обаче да се изпълнява и да се следва, защото всички ние сме имали ситуации като професионални журналисти с хора, които знаеш, че лъжат и го правят съвсем нагло пред теб, или се държат по някакъв обиден начин, или постоянно бягат от въпроса. Но това е въпрос на тренинг и колкото повече го прави човек, толкова по-професионален става и успява да си задържи нервите, защото това е едно от нещата, които журналистът не може да направи. Не че не може да бъде агресивен с въпросите си, но не трябва да изглежда дребнав, раздразнителен, ядосан, изнервен от поведението на събеседника. Пак казвам – лесен съвет за даване, много трудно да се изпълнява на практика.“

Незададените въпроси

„Няма нищо по-смешно от неподготвен журналист, от някой, който се излага, когато се вижда, че не знае темата, по която води интервю. Че приема някакви откровени, елементарни лъжи от другата страна за даденост, или за валиден отговор. Когато си в конкретно интервю по конкретна тема, ти трябва да си достатъчно добре подготвен или подготвена, за да можеш поне базовите неща, които интервюирания ти казва и не са верни, да контрираш. Или да поискаш, ако не знаеш темата, допълнителна информация, да поискаш доказателства за нещо, което се казва. Да речем, в българските медии по темата с коронавируса, особено в телевизиите, поголовно не се прави. Там някакви хора говорят някакви неща, мангъровци или който ще да е, и няма никаква реакция от журналистите. Журналистът стои и записва, и по никакъв начин не упражнява критично мислене по време на интервюто, което за мен е провал на конкретния журналист, а и на конкретната медия, защото тя все пак трябва да упражнява някакъв контрол по качеството върху работата на журналистите.

Това се случва, първо, защото е много лесно да се остави в интерес на рейтинга нещо, което е скандално, арогантно, откровено невярно, но много цветно като изказ. Просто да бъде хвърлено в ефир и да си остане да си виси там. Мързел донякъде, бих казал, да не се подготвя журналиста. Не искам да давам конкретни примери, макар че имам няколко телевизионни водещи в прицела си. Липса на критерии в журналистиката от гледна точка на това, че наистина не може да се оставят някои неща без отговор. Не може някой да хвърли, да речем, някаква "информация" относно това какъв процент от ваксинираните отиват в интензивно отделение, и да не се поиска от другата страна доказателство – "Откъде имате тази информация?", това е най-елементарният въпрос, който може да бъде зададен. При това той може да бъде зададен уважително. Има много начини да бъде зададен въпросът настойчиво, уважително, но въпреки това неотстъпчиво. Защото, ако журналистът е просто дръжка за микрофона, това не е журналистика. Това е едно от нещата, които не знам защо се случват постоянно в българските медии. За мен е липса на стандарт, липса на самоуважение, някакво погрешно виждане за журналистиката, което може би се зароди в началото на 90-те години, че трябва непременно да се даде думата на всеки, който я иска, и това да се представи като дебат. Но то не е точно така. Не може на всеки дебат за Хитлер да каниш един сериозен историк и един неонацист. Не става така. За мен, ако някой излъже два пъти подред, или три пъти подред, всяка медия може да си го направи като редакционен стандарт, този човек автоматично трябва да бъде спрян да бъде канен, и толкоз.“

Кога медиите трябва да спрат да канят един политик

„Ако идват пияни в студиото, ако се държат арогантно и неуважително с водещите, аз не виждам причина да бъдат канени. Това не е призив към цензура. Но политик, който идва пиян в студиото, който, ако има някакви правила на разговора, не ги спазва, просто преставаш да го каниш. Знам все пак, че националните медии са малко по-рестриктирани в това отношение, защото имат някакво задължение в някаква посока, но е въпрос на стандарти. Точно както, ако някой дойде у вас, колкото и да си гостоприемен като човек, ако този човек повърне на средата на хола, ще се замислиш дали да го поканиш втори път или не.

В Съединените щати медиите са частни. Да речем, когато Доналд Тръмп се оплакваше, че е отрязан от Фейсбук и Туитър, и цитираше първата поправка на Американската конституция, това е абсолютно нелепо, защото всъщност посоката е обратна – Доналд Тръмп, или който и да е президент на САЩ, не би могъл да отреже Туитър, или Фейсбук, или Los Angeles Times, или New York Times, или CNN, или FOX, или която и да е друга медия от отразяване на Белия дом, или Конгреса не може да отреже някоя медия от отразяване. Но обратното – всяка медия може да реши кого да отразява, кого да не отразява, как да ги отразява, какви стандарти да вкара. От друга страна, медиите не че имат задължението да отразяват, да речем, президента на САЩ, няма такова юридическо задължение. Обаче когато някой е на такава позиция и говори неща, които са напълно откачени, както дълго време беше Тръмп по време на всичките си четири години на власт, трудно е да не го отразяваш точно, защото това е все пак е човекът, който заема най-висшата позиция в държавната йерархия. Т.е. има един казус за журналистиката – от една страна, знаеш, че лъже, доказано е, че лъже, factcheck-нато е, че лъже. От друга страна пък, този лъжец е върховен главнокомандващ, лидер на една политическа партия, лидер на изпълнителната власт, т.е. ти може да не го отразяваш, обаче това не значи, че действията му и думите му нямат значение. Т.е. по-добре е все пак да измислиш някакъв вариант да го отразяваш. Това беше наистина много труден момент за медиите в САЩ. И не мисля, че имаше единна политика или единно решение, точно защото това са неща, които всяка медия определя от гледна точка на публиката си, от гледна точка на това какво би било интересно на хората, които следят точно тази медия.“

Целия разговор с Христофор Караджов можете да чуете в звуковия файл