В Лиеж поставиха непознатата опера "Алзира" от Джузепе Верди

В поредица от пет спектакъла Кралската опера на Валония представи изключително рядко играната ранна опера на Джузепе Верди "Алзира". Творбата досега не е играна в Лиеж.

Съдбата не е много благосклонна към осмата опера на италианския майстор. След първото ѝ изпълнение в театър "Сан Карло" в Неапол през 1845 г. и няколко продукции в Италия, "Алзира" изчезва напълно от сцените за повече от сто години. Творбата се завръща едва през 1967 г. в Римската опера с участието на бележитата румънска певица Вирджиния Дзеани в главната роля. За трудната участ на операта допринасят и думите на самия Верди, споделени в писмо до графиня Негрони. Споменавайки "Алзира" той отсича: "О, тази е наистина много лоша".

След като посетих спектакъла на 3 декември, не бих казал, че творбата се отличава много от други ранни опери на Верди като например "Битката при Леняно" или "Разбойници" – с характерната строга номерна структура и ярък личен конфликт, протичащ на фона на историческо събитие. Вероятно липсва запомнящ се хитов момент. Операта също така е доста кратка и трае едва час и половина.

Либретистът Салваторе Камарано свежда литературния първоизточник – пиесата "Алзира" на Волтер, до класическия оперен триъгълник като притъпява значително политическия конфликт. Историческият контекст е екзотичното Перу от XVI век – испанските колонизатори са завладели страната с цената на кръвопролития. Местните инки защитават родината си и се борят за всяка педя земя. Личният конфликт включва испанския губернатор Гусмано, който въпреки успехите на бойното поле напразно се опитва да спечели любовта на перуанската принцеса Алзира, чието сърце принадлежи на бунтовния инка Заморо.

Постановката в Лиеж бе осъществена от перуанския режисьор Жан Пиер Гамара, тя вече бе играна в Националния театър в Лима преди две години. Гамара прави връзка между любовната драма, покоряването на земята на инките от испанците и военните режими през XX век. Абстрактният декор и костюми – дело на Лоренцо Албани, са от различни епохи и подкрепят универсалния режисьорски прочит. Действието протича основно върху къс перуанска земя, обградена от железни вериги. Постановка, изградена с пестеливи изразни средства, на моменти статична, но даваща възможност на зрителя да се съсредоточи върху интригата и музиката на Верди.

От изпълнителския състав се открои Лучано Ганчи като Заморо. Италианският тенор притежава щедра гласова природа и пя с качествен, наситен, богат вокал. Ганчи впечатли с красива, нюансирана линия в каватините на двете арии. Височините на тенора бяха широки и убедителни и певецът взриви залата със стретата от арията във второ действие – Заморо се втурва да спаси любимата си от ръцете на тирана. Тази сцена ми напомни силно за стретата на Манрико от "Трубадур".

Централната роля на Алзира носи характерните белези на Вердиева героиня. Тя е особено близка с Леонора от "Трубадур" – Алзира също е принудена да встъпи в брак с мъж, който не обича, за да спаси любимия си от екзекуция. Италианката Франческа Дото се запомни с млад, свеж, интересен глас, притежаващ пробивност и способност да създава драматични акценти. Певицата има хубава фигура и завладяващо сценично присъствие. Верди създава партията на Алзира за по-лиричен глас в сравнение с повечето други героини от този период. Голямата ария от първо действие е великолепна, а кабалетата изисква солидна бравурна техника – Дото премина уверено през този труден пасаж. През 2016 г. сопраното се изяви като Виолета Валери от "Травиата" в Римската опера във впечатляващата постановка  на София Копола с великолепните костюми на Валентино.

Гусмано е отрицателният образ, който в по-голямата част на операта е жесток окупатор. На финала той изненадващо  проявява доброта и помилва Заморо. Баритонът Джовани Меони показа хубав Вердиев стил и наситен, тъмен вокал, в който според мен липсваше достатъчно цветово богатство. Особено вълнуваща бе предсмъртната ария на Гусмано в ансамблов съпровод - тази сцена предвещава знаменития финал на "Симон Боканегра".

Музиката на "Алзира" носи характерните черти на  ранните опери на Верди – стремителни патриотични хорове, героични тенорови стрети, виртуозни сопранови арии, задължителен ансамблов финал на първо действие. Операта има и интересна увертюра. Италианецът Джампаоло Бизанти ръководи блестящо спектакъла с голям патос, чувство за стил, драматична дълбочина. Темпата бяха енергични и стегнати. Диригентът майсторски изгради ансамбловите сцени. Запомних ефирното соло на струнните, описващи съня на Алзира. От началото на този сезон Джампаоло Бизанти пое поста на музикален директор на Операта в Лиеж, наследявайки сънародничката си Сперанца Скапучи. От 2016 до 2022 г. Бизанти бе главен диригент на Театър Петруцели в Бари.

Безспорно "Алзира" не е достатъчно шлифована творба в музикално и драматургично отношение. Но при по-внимателно слушане бихме открили посятите малки семена, от които ще пораснат бъдещите големи шедьоври на гениалния италиански майстор.

Снимки:  J. Berger - ORW-Liège