Художникът Живко Мутафчиев между две изложби

Разпънати между скоростта и информацията сме в своя съвременен живот. Колкото и човек да се опита да се откъсне от водовъртежа на събития, медии, новини... толкова повече няма начин да го стори. Положението е "Спрете Земята, искам да сляза". 

Тези усещания не дават покой и на един от най-характерните и колоритни съвременни български художници Живко Мутафчиев. "Спрете Земята" нарече изложбата си в софийската галерия "Пентименто". На 27 април в галерия "Папийон" във Варна предстои откриването на следващата му изложба – "Към себе си".

На пръв поглед като че ли няма тайни в картините на Живко Мутафчиев – а зрителят е атакуван едновременно от няколко посоки. От една страна, са абсолютно невъобразимите цветове, тази уникална колористика. От друга – тези геометрични форми, които дават една особена динамика. От трета страна, разбира се, има някакъв вътрешен драматургичен разказ. И това никога не се повтаря. Това е нашето измерение, но витае усещането за съществуването на повече от четири посоки и нови допълнителни пространства, друг, различен мащаб.

Между двете изложби художникът Живко Мутафчиев споделя в "Артефир":

"Заглавието на изложбата идва от мисълта на полския писател и поет Станислав Йежи Лец ("Невчесани мисли" 1957) и цялата мисъл е "Спрете Земята, искам да сляза". Това е един съвсем спонтанен и добре познат израз. През последните години виждаме колко динамичен става животът и колко бързо се променя всичко, колко понякога ни идва до гуша... и просто искаме да спре Земята, за да слезем, но няма къде да отидем. 

Всеки търси някакъв свой начина "да спре Земята" и да избяга от това ужасно ежедневие. Мисля, че за нас, творците, творчеството е това, което ни помага "да слезем от Земята".

Това е серия от картини, правени през миналата година. Те са не една определена вълна мислене и настроение – това е, което ги свързва. "Спрете Земята..." – достатъчно е човек да продължи изречението и да си даде обяснение за другите неща. Тези картини са връщане към детството, поглед към себе си, едно обръщане навътре... търся себе си не като изразяване, а като част от този свят."

Колористиката в тази изложба е по-скоро оптимистична, дори с провокация към поетичното в нас. 

"Мисля, че тези работи не зависят от това как самият човек приема нещата. Общо взето, съм човек с "розови очила", гледам винаги положително на нещата, обичам да се радвам на това, което правя."

Експресията е през фигурата на човека – постоянен герой, който няма лице, но е в различни състояния.

"Аз съм фигуративен художник, винаги съм обичал да рисувам човека, независимо дали в многофигурни композиции или една фигура – това е един поглед към себе си, възприемането на света от моя гледна точка. По някакъв начин винаги се отъждествявам с този герой. Всичките ми картини са въпрос на душевно състояние, те изразяват една моя емоция, настроение. Често това са разговори с някого (без да ги илюстрирам).

Има някои неща, които всеки творец усеща подсъзнателно. С годините, с работата, с умението, с мисленето нещата се променят към по-добро. Става, без да искам. Когато почна да правя една картина, имам съвсем бегла идея за това каква ще бъде тя накрая. Имам идея за композицията, започвам с някакви цветове и колкото повече навлизам в картината, толкова повече тя започва да ме води напред и аз започвам да се съобразявам. Импровизирам в момента, но не казвам, че това са някакви случайни неща. Това е интересното в нашата работа – да хванеш точно самата емоция, която те води в момента. Може да имаш страхотни идеи в главата, ако нямаш умението да "изсвириш" това, което искаш, няма да се получи нищо. Всеки път е различно – понякога води формата, друг път – цветът."

Изложбата е организирана със съдействието на Националния фонд "Култура". 

Чуйте повече от звуковия файл.

Снимки – Ани Петрова, БНР