Ковани гривни, везани ризи, пъстри престилки, шевици и гайтани.... Магията на цветовете им те зарежда и те кара да се усмихнеш, когато влезеш в Националния етнографски музей. До 20 април залите му ще бъдат работилница на майсторите на народни и художествени занаяти от София. Дотогава в него могат да се видят демонстрации на везба, шиене на гайтан, плетене на дантела, тъкане на вертикален стан, бижутерство, медникарство. Посетителите могат да разгледат изкусните произведения, да видят как се създават и ако решат, да си купят от тях.
В изложбата и работилниците участват няколко поколения майстори. Освен че умеят да творят, те са и изключително сладкодумни и с охота разказват за занаятите и традициите. Какви са тайните на тъкането ни разкрива една от майсторките – Лидия Раева, член на Задругата на майсторите на народните художествени занаяти в София:
От семейство на приложници съм. Моят баща и моята учителка-тъкачка са сред основателите на нашата задруга. Аз работя на вертикален стан. Занимавам се с това от 33 години и продължавам да го обичам. За това се иска търпение, време, любов. Що се отнася до техниката, вертикалният и хоризонталният стан си приличат, като вертикалният се счита за малко по-художествен. Работи се само с ръка и могат да се направят абсолютно всякакви фигури. В България има две основни направления за работа на вертикален стан – чипровската и котленската школа. Аз работя по чипровския начин на тъкане. Използвам модели, които са нарисувани. Чипровските килими миналата година бяха признати от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, а това повиши интереса и на чужденците към нашите занаяти.
Лидия е участвала в множество изложби и фестивали, предала е умението си на няколко ученика. Радва се, че през последните години има съживяване на интереса към занаятите, особено към тъкането на чипровски килими.
Докато разговаряме, през залите на музея минават посетители, разглеждат, задават въпроси за символите, цветовете, изработката, избират да си вземат нещо. За майсторите е рядка възможност да покажат лично уменията и плодовете от труда си. За съжаление, софийските майстори нямат база и зали, за да излагат своите произведения. Това ги лишава от постоянен доход, а туристите - от възможност да си купят автентични, направени ръчно произведения, типични за България. Достатъчни ли са доходите от практикуването на това изкуство, за да може човек да живее от тях? Ето какво отговаря Лидия:
Бих могла да кажа, че е доста трудно да се изкарват пари от занаят. Затова някои от майсторите работят и на други места. Истината е, че за да упражняваш само занаята, трябва да имаш възможност за това. Трябва да имаш база, ателие, трябва да участваш в мероприятия, в които таксите не са малки. При добро желание и при добър майстор, може до голяма степен да се изкарват пари с този труд. Струва ми се, че в България все още ръчният труд е недостатъчно оценен и платен. Въпреки това мисля, че имаме доста контакти със света, с хората, които ценят тези неща. Идват, виждат ги и обменяме опит.
Това ни разказва Лидия, докато сръчните й пръсти пресъздават магическите шарки на килима, а малка група чужденци гледат с възхищение. Може би е време да започнем да ценим ръчния труд и майсторството на българските занаятчии и да ги приемаме не като даденост, а като национално богатство.
Снимки: Йоан Колев
