"Жажда" на Захари Карабашлиев - една случайна среща, която се превръща в книга

Захари Карабашлиев е от онези гости, за които веднага усещаш, че няма да отговарят протоколно. Колкото и често да му се случва да бъде интервюиран. Обича думите и думите го обичат. Както сам казва, късно е започнал да пише - всъщност, писал съм винаги, но първият ми роман беше публикуван, когато бях на 40... страхотна възраст, между другото. Късно, късно, но как - с "18 процента сиво", роман, който очаква 28-мата си отпечатка и е минал цифрата 50 хиляди читатели много отдавна. Роман, който е преведен в САЩ, Франция, Полша, Хърватска, Сърбия. Роман, по който се задва и филм в началото на 2019 г.

Поводът за гостуването на Захари Карабашлиев в сутрешното ни "Радиокафе" е друг - излиза третата му книга. Нарича се "Жажда" и официалното й представяне е на 5 декември от 19.00 часа в Младежкия театър в столицата. Откъси от нея ще чете Владо Пенев.

"Жажда" се появява доста скоро след "Хавра" (малко повече от година мина), особено ако сравним паузата между първите два романа на Карабашлиев. Тогава имаше много натрупано очакване...и по-скоро желание да не пиша, преди да се заздравя в живота - обяснава той. "Жажда" е (по негови думи) сравнително просто устроена книга, за разлика от "Хавра", в която имаше много сюжетни линии и много страници. Тук структурата е проста - млад мъж се събужда в реанимацията, не помни какво се е случило с наго, само знае, че е преживял нещо страшно и е оцелял като по чудо. Стегнат е в шини и единственото, което може да прави, е да гледа тавана, да мисли и ...да слуша един приказлив старец от съседннотго легло. Става слушател по неволя. Разказът го дразни, после го увлича.... Прототипът на по-възрастния герой ще бъде в залата на представянето на книгата и това е изключително вълнуващо за Захари Карабашлиев, защото една случайна среща се превръща в книга.

Аз питам дали човек може да избяга от себе си, когато пише, а Захари Карабашлиев отговаря, че човек не може да избяга от себе си нито когато пише, нито когато чете. Неслучайно една книга е не това, което е написано, а това, което е прочетено - добавя веднага той. Не си представя читателите, когато пише - представям си по-скоро един читател, който определено е по-висок интелектуално и духовно от тези, които обикновено си представяме като зрители. Никога не съм подценявал читателя, винаги съм го считал за по-интелигентен от мен и съм се старал в писането си да го достигна.

Следваща тема - четат ли българите. Според Захари Карабашлиев - все повече. Четат и младите. Според него битува една преувеличена представа за миналото, в което всички за четяли. Върнете се в детството си и си спомнете колко деца за били страстни читатели в класа ви - отбелязва той, нито сме били свръхчетящи, нито прекалено неграмотни. Иначе наблюденията му върху четящите млади хора идват от честите обиколки из училища, когато е кадърно управлението и учителите са добри, имаме деца с хъс и стръв за четене. И обратното. Така че хората четат.... все повече. Не всички, разбира се. Според госта ни особено подозриотелни са хората, които като ги попиташ коя е любимата им книга, могат да изредят единствено "Малкият принц" и "Мечо Пух" - веднага разбираш че нещо не е наред - усмихва се той.

Самият Карабашлиев в момента чете Иън Макюън (на английски), романът се наричан Sweet Tooth - хем шпионски, хем качествено, солидно, красиво писане.