Два спектакъла от програмата на летния фестивал в Залцбург, 2012 – „Лабиринтът” или „Сражение на елементите” от Петер фон Винтер и „Вълшебната флейта” от Волфганг Амадеус Моцарт
публикувано на 24.01.13 в 17:18
Регула Мюлеман в ролята Папагена и Томас Тацл – Папагено в „Лабиринтът” от Петер фон Винтер на сцената на летния фестивал в Залцбург, 3 август 2012 г.
Снимка: Архив
„Лабиринтът” се поставя за пръв път от 2 века насам. Наричали я още „Вълшебната флейта” 2. Поводът да се съживи в днешно време е 200-годишнината от смъртта на Емануел Шиканедер, чието перо присъства и в двете произведения. Шиканедер се родил в бедно семейство, рано загубил баща си и затова станал странстващ музикант, постъпил в театрална трупа, която била под закрилата на баварския курфюрст и която представяла из Южна Германия всякакви театрални жанрове. Шиканедер бил роден театрал и не е чудно, че скоро станал директор на трупа и тя имала голям успех. Не винаги го постигал с изискани средства, защото бил любител на сценичните машинарии, пищните декорации, блестящите масови сцени, гръмотевиците. През 1787 пристигнал във Виена, очарованият император му разрешил да построи театър за трупата си, в предградията на Виена. И там той се специализирал в представянето на зингшпил и немска опера. Две от неговите творби се радвали на огромен успех. Всичко това не останало незабелязано от Моцарт. Той дори написал едни вариации и дует, използвайки мелодии от тези спектакли. Как се стигнало до създаването на „Вълшебната флейта”? Както и Реквиема, раждането й е обвито в легенди. Казват, че това произведение на Моцарт спасило Шиканедер от банкрут; че докато Моцарт пишел, Шиканедер го гощавал с вино и стриди, за да поддържа доброто му настроение. Казват още, че Моцарт се колебаел да приеме предложението от страх да не претърпи провал, тъй като дотогава още не бил писал вълшебна опера. Всичко това, разбира се, са глупости. Премиерата се състояла на 30 септември 1791 г. и успехът на произведението растял от спектакъл на спектакъл. Шиканедер би могъл (стига да е искал) да забогатее благодарение на съвместната си работа с Моцарт. Но той си бил комедиант, който обичал живота, както и да дава възможност на другите да живеят добре, бил и женкар. През 1802 г. проиграл привилегиите си на богат масон и бил принуден да се засели в малък замък, но скоро се наложило да продаде и него. В последните години на живота си полудял, умрял през 1812 г. и бил погребан като Моцарт в общ гроб. Но сега се припомня за Шиканедер заради Моцарт и резонният въпрос е: хубаво ли е либретото, което е написал за неговата „Флейта”. По този въпрос преди години съществували различни мнения. Някои мислели, че и други словесно грамотни хора са участвали с перото си в изготвянето на текста. Но това не може да се докаже. Ако има слабости – те се проявяват в някои детински вулгарности в диалозите и могат лесно да се отстранят, така че онези критици, които смятат, че либретото е изцяло наивно и нелепо – решително се заблуждават. А по отношение на драматургията работата на Шиканедер е майсторска. Диалогът може да се съкрати или редактира, но от постройката на цялата опера не може да се мръдне нищичко. Още повече, че тя е здраво споена с грижливо обмисленото и органично разположение на тоналния план на произведението, дело на Моцарт. За какво става реч във „Вълшебната флейта”. Зарастро, представител на светлината, доброто и хуманизма, и Царицата на нощта са във вечна вражда. Той е взел при себе си дъщеря й Памина, за да я опази от влиянието на нейната майка. Царицата се надява, че Тамино ще бъде нейно оръдие, след като попадне в царството й и че ще й помогне да освободят Памина и да отмъстят на Зарастро. Царицата се появява пред Тамино, който поглеждайки портрета на Памина, тутакси се влюбва в нея. И тръгва да я спасява, съпроводен от другар – ловецът на птици Папагено, дете на Природата. На двамата Царицата дава и вълшебни инструменти, в случай, че имат нужда от помощ: на Тамино флейта, на Папагено звънчета. Но плановете на Царицата започват да се рушат. Нищо, че на нейна страна се появява обладаният от страст по Памина мавър Моностатос, който й обещава, помощ срещу Зарастро. Затова пък Тамино изцяло попада под благотворното влияние на Зарастро и другарите му. Но за да могат да го приемат в своята среда, той трябва да премине през тежки изпитания. Заедно с Тамино трябва да ги премине и Папагено. За него обаче това се оказва доста трудничко. Във финала на второ действие влюбените се събират (Тамино-Памина, Папагено и Папагена), Тамино е приет в хуманното общество на Зарастро, Царицата на нощта е сразена. Всичко това се разиграва в приказна атмосфера. Три дами помагат на Царицата на нощта. Три ангелчета се спускат на земята, за да носят добри вести от небесата, да поучават хората и да предотвратяват катастрофите. Двамина войни пазят портата, през която минават Памина и Тамино, за да преминат последното изпитание на огъня и на водата. Папагена, наречена за съпруга на Папагено, се появява първо като грозна старица, флейтата на Тамино усмирява всички зверове, звънчетата на Папагено карат Моностатос и черните му другари да се впуснат в неистов танц... Въобще – какво ли няма в този фантастичен спектакъл. Всичко, което може да забавлява любимата публика от предградията; спектакъл, пъстро смесващ удивителни приключения и груби шеги. Както пише известният моцартов изследовагел Алфред Айнщайн: „Вълшебната фрлейта“ принадлежи към онези пиеси, на които се възхищават децата, но които могат и да трогнат до сълзи и най-опитните сред възрастните, да направят мъдрите по-мъдри. Всеки човек и всяко поколение откриват в нея по нещо ново, и само на „високообразованите”, както и на пълните варвари операта не говори нищо.” Дотук става дума единствено и само за „Вълшебната флейта” от Моцарт. И не може да бъде другояче, защото „Лабиринтът” е здраво вкоренен в прославената творба. И действащите лица са същите. Какво се случва с тях след финала на „Флейтата”? Папагено намира изгубеното си семейство – мама, татко и купчина братя и сестри. Същевременно верността му към Папагена се поставя под въпрос. Тамино и Памина, таман са се събрали любовно във финала на „Вълшебната флейта”, а се оказва, че трябва да минат през нови изпитания – както магически, така и остросюжетни. Още повече, че в условния Египет, където както и преди живеят героите, се появява Тифей, цар на Пафос, който насъскан от Царицата на нощта, също претендира за ръката на Памина. Скандали, интриги, разследвания и финална схватка между силите на доброто и злото с предизвестен финал. В контекста на съвременната киноиндустрия появата на подобна бъркотия, като паднала от небето, едва ли би удивила някого. Но в жанра опера нещата стоят по-различно. Внезапно се появяват нови поврати в съдбата на до болка известни персонажи, които знаем като оформени, определени един път завинаги. Това си е чиста фантасмагория. Представете си опера, в която се появяват поостарелите Тоска и Каварадоси, които подготвят бягството на Наполеон от о. Елба, или Аида и Радамес, които превземат Египет като предводители на етиопските войски. В 1791 г. обаче оперната реалност била по-различна. Импресариото трябвало да се грижи добре за бизнеса. Емануел Шиканедер, авторът на либретото на „Вълшебната флейта“ и първият Папагено на сцената бил точно такъв. „Вълшебната флейта“ (Моцартовата) имала голям успех, но постепенно интересът затихвал, започнала да доскучава и затова либретистът решил да съживи персонажите. Така през 1798 г. се появил тъкмо този „Лабиринт”, било широко разгласено, че е втора част на „Флейтата“. Отново Шиканедер бил авторът на либретото, но Моцарт от 7 години не бил сред живите. Затова за музиката се обърнали към Петер Винтер (1754-1825), родом от Манхайм и капелмайстор на баварската капела в Мюнхен. Съществуват множество небезинтересни коментари относно „Флейтата”. Много от тълкувателите се опитват да видят в нея тайни масонски послания, кодирани вътре от Моцарт. И в „Лабиринт” има някои тържествено-ритуални моменти. Но тук всичките жречески тайни са по-скоро забавление, така както и шашмалогиите на Папагено, когото оцелелият Моностатос се опитва да съблазни с една тъмнокожа заложница. Във „Флейтата” изпитанията са с огън и вода. А тук се появяват изпитания в подземния лабиринт и полет във въздуха. Това са четирите основни елементи, бройката се попълва, и това донякъде оправдава подзаглавието на творбата – „Сражение на елементите”. Но отново възниква усещането, че Шиканедер натрупва приключения и е далеч от всякаква езотерика. Всъщност главното в тази опера са не тайните, а зрелищността и сценичните машинарии, всичките тези менящи се вълшебни дворци, храмове и полети сред облаците. И нещо много важно, отличаващо двете оперни произведения. Докато героите на Моцарт са подредени според проста и добре структурирана ценностна система, то във втората част, в „Лабиринтът”, еднозначността се размива, доброто не се противопоставя непременно на злото. Силата на Винтер са драматизмът на хоровете и ефектните финали. А иначе в цялата опера ще откриете позовавания и напомняния за музиката на Моцарт. Едва ли някой слушател ще се заблуди – образните звукови характеристики са запазени, шеметните колоратури на Царицата на Нощта, трогателните арии на Памина (но по-виртуозни), звънчетата на Папагено – няма как да се сбъркат.
„Лабиринтът” или „Сражението на елементите” от Петер фон Винтер (1754-1825) Спектакъл в Залцбург, 3 август 2012 г. Участват Залцбургски Бахов хор и оркестър на Моцартеума, диригент Айвър Болтън. Действащи лица и изпълнители: Зарастро – Кристоф Фишесер Царицата на нощта – Юлия Новикова Памина – Малин Хартелиус Тамино – Михаел Шаде Папагено – Томас Тацл Папагена – Регула Мюлеман Моностатос – Клаус Китлер Тифеус, крал на Пафос – Клеменс Унтеррайнер
Съдържанието на „Вълшебната флейта” от Моцарт е добре известно на всички, но може би не е безинтересно да се припомни, йерархията на основните образи, противопоставянето и взаимното им допълване. Ето основните опозиции: 1. Слънце – Луна Зарастро е символ на статиката, хуманизма, доброто; не познава чувствата. Той пази сферата на духовното. Приемник е на бащата на Памина, който е всъщност Майсторът. Изобразява се от Слънцето и образът е вдъхновен от Зороастър. Царицата на нощта е символ на бунта на жената срещу надмощието на мъжа. Нейният знак е Луната 2. Огън – Вода Тамино е предопределен да създаде чрез любовта двойка в най-висшия смисъл на думата. Неговият символ е огънят, а освен това свири на вълшебната флейта (която също крие богата символика). Памина допълва Тамино, тя е необходимата част от двойката и е двигател на общите им действия. Символът й е водата. 3. Въздух – Земя Папагено е обикновена човешка фигура, изпълнен с добри намерения, но без смелост и интелигентност. Не може да бъде посветен. На служба е при Царицата на нощта, но пътешествието му с Тамино му позволява да премине в света на светлината. Неговият символ е въздухът. Името му и това на Папагена е образувано от немската дума за папагал. Затова и костюмът му винаги е с разноцветни пера. Моностатос е мавър и е единственият представител на човшкия род, който преминава от светлината в Царството на нощта след предателство (той извървява път обратен на Папагено). Тъмната му кожа извиква асоциации със земята, която е неговия символ. Още много символни елементи и съпоставки могат да се съзрат в тази опера на Моцарт (която повечето наричат „масонска”), още много и много неща могат да намерят интересни тълкувания. Пример: операта е всъщност една революция, която променя всичко: в началото всичко е хаос и борба между Зарастро и Царицата на нощта. Благодарение на двойното посвещение на Тамино и Памина, силата и благородството на тази двойка побеждава обстоятелствата. Така Красотата и Смирението ще бъдат увенчани за вечността и земята ще се превърне в небесно царство, в което смъртните ще приличат на богове. В този дух биха могли да се извлекат още много и разнообразни гледни точки, връзки, взаимовръзки, противопоставяния... А ако към това се прибавят множеството музикални ребуси, заложени от Моцарт, човек разбира със сигурност, че последното произведение на композитора не е случайна и безгрижна приказка. Макар, че може да се погледне на нея и така, по детски.
„Вълшебната флейта” от Моцарт, спектакъл от Залцбург, 27 юли 2012 г., Виенски държавен хор и ансамбъл „Концентус музикус”, диригент Николаус Харнонкур Действащи лица и изпълнители: Заластро – Георг Цепенфелд Тамино – Бернард Рихтер Царицата на нощта – Манди Рихтер Памина – Юлия Клайтер Папагено – Маркус Верба Моностатос – Рудолф Шашинг
