Както стана ясно миналата седмица, доктор Зигмунд Фройд е буквално закърмен със странни представи за сексуалните отношения, а по един или друг начин те се пренасят в личния му живот, стават и основа на създадената от него психоанализа.
От друга страна сестра и, Мина, става негов сексуален и интелектуален партньор.
Тя го придружава в пътуванията, държи се като секретарка и отчасти се грижи за писанията му, забавлява го с умни разговори. За себе си и Мина Фройд казва: „Ние сме хора екстравагантни, страстни и не чак толкова добри”, докато Марта според него е „напълно добра”. На всичкото отгоре, между двете сестри няма и капка ревност, така че това положение си остава валидно за цял живот. Нещата изглеждат така, сякаш от двете жени Фройд сглобява за себе си един цялостен образ, иначе буквално невъзможен. Ще ме извините, ако това звучи сексистки.
Обаче то е просто описание на феномен, който е доста типичен за онази епоха, а и така поставя нещата самият Фройд, не аз. От друга страна, да бъдем честни – кой ли мъж подсъзнателно не иска да се докосне до подобно съвършено съжителство. Пък и коя ли жена би се отказала от обратния вариант – да има хармонична връзка с двама мъже, единият от които я задоволява финансово и бащински се грижи за нея, а другият я докарва до екстаз в секса и интелектуалното бърборене. Но всичко това явно не е достатъчно за доктор Фройд, на този фон той проявява и бисексуалната си природа.
Елгар, Енигма, Вариации ХІ, 23.39
Когато Зигмунд Фройд се запознава с лекарят Вилхелм Флайс, двамата веднага установяват, че, освен силно интелектуално привличане, между тях има и сексуална тръпка. Флайс живее и работи в Берлин, Фройд във Виена, но те си пишат страстни писма и се виждат при всяка възможност. В едно такова писмо например Фройд казва: „Да бих могъл да излея във вас целия си ропот, да обвия моята трептяща лампа с вашия спокоен пламък и да се почувствам отново добре”. Няма да тълкувам по фройдистки смисъла на използваната образност, защото вероятно ще сгреша.
Има индикации обаче, че страстта между двамата е повече интелектуална и по-малко сексуална. Неслучайно възможността поривите на либидото да се овладеят от човека и да се трансформират в пориви на разума и развитие на интелекта, е много важна част от теорията на самия Фройд, онази за отношенията между светата троица на фройдизма - То, Аз и Свръх Аз, тоест, между подсъзнанието, съзнанието и свръхсъзнанието. Към такава възможност насочва например едно друго писмо, в което 41-годишният Фройд пише: „Сексуалното вълнение не предизвиква повече интерес у мъж като мен”. Твърде млад е, за да не предизвиква…..Но, така или иначе, не знам, пък и не искам чак толкова издълбоко да знам подробности за това как точно са преминавали срещите на Флайс и Фройд, които те наричат „събрания”.
Знае се обаче, че веднъж, по време на такова събрание Фройд припада и после дълбокомислено заключава: „В корена на инцидента има нещо, което е свързано с буйността на хомосексуалното чувство”. Бисексуалната природа на Фройд и Флайс обаче е не само онова, което ги събира, но и онова, което ги разделя. По-точно, разделя ги идеята за бисексуалния импулс, който съществува в човешката природа, идея, която Флайс развива през 1903 година. Фройд отначало я отхвърля изцяло, после я приема, но започва да твърди, че е негова собствена и така разривът е готов. Известна е неистовата ревност на Зигмунд Фройд към добрите идеи, както и способността му да се разделя с всички, чиито виждания по даден въпрос малко или много противоречат на неговото собствено мнение. В това отношение той сякаш цял живот остава дете, което пази играчките си и гони натрапниците от всяка територия, която смята за своя. Или който му хареса. Или в която просто се чувства добре.
Елгар, Енигма, Вариации ХІІІ, 28.10
Голяма част от въпросите за сексуалния живот на доктор Зигмунд Фройд, засягат отношенията с негови пациенти. Тук нещата не минават без проблеми, но в един момент, поучен от опита, Фройд сякаш успява да ги постави на мястото им, като залага в основата на практическата психоанализа постулата, че, за да има успех лечението, лекарят не трябва да развива никакви други, освен строго професионални отношения със своя пациент. В това отношение обаче съществува една загадка, по която и досега изследователите се карат.
Това е връзката на Фройд с една от тъй наречените „жени-вамп” на епохата, рускинята от немски произход Луиза фон Саломе, повече позната като Лу Саломе. Ако си спомняте, за нея стана дума, когато говорихме за Ницше. Той е само един от най-известните нейни обожатели, сред които блестят още Вагнер, Ибсен, Рилке и много други. Къде в тази редица е Фройд? Той се запознава със Саломе през 1911, когато вече е на 55. Лу, невероятно умната красавица и смела експериментаторка със собствения си живот, е 6 години по-млада и идва при известния психоаналитик, за да се освободи от тъмнината, натрупана в душата и през годините.
При контакта им обаче тя бързо започва да се интересува не само от онова в себе си, от което трябва да се освободи, а и от самата психоанализа, става негов ученик, а по-късно и помощник. Както казах, по въпроса дали е имало секс между тях, изследователите още спорят. Но за мен например твърде наивно звучи „аргументът” на онези, които отричат такава възможност, като се позовават на възрастта на двамата. Всъщност възрастта им в онзи момент е прекрасна точно за подобни връзки, друг е въпросът дали който и да е от тях иска да провали един истински, дълбок човешки и професионален контакт за сметка на малко секс с неясни последици. Но не знам. Онова, което със сигурност е известно по въпроса е, че Фройд поне никога не и предлага брак, както през годините правят на практика всички велики мъже, щом се докоснат до Лу Саломе.
Елгар, Енигма, Вариации VІІІ, 11.53
На фона на всички наистина смущаващи неща, казани за личния и сексуален живот на д-р Зигмунд Фройд, на фона на цялата сътворена от него психоанализа, в която огромна роля играе подсъзнателното влияние на сексуалния нагон, той самият се опитва поне да не се поддава докрай на изкушенията и всъщност се придържа към нещо като строги викториански морални принципи. Е, да, очевидно на места трансформирани – и вероятно добре аргументирано трансформирани - от могъщия му ум в негова собствена полза, но все пак.
Известен е случаят от голямото турне на Фройд и Юнг в САЩ, където те отиват пред 1909 година за цикъл лекции и срещи. Една сутрин Фройд признава на приятеля си Карл Густав, че откак са стъпили на американска земя, не може да спре да мисли за жени, силно привлечен е от американките, включително от проститутките. Когато доста по-освободеният Юнг обаче предлага да си вземат проститутки, Фройд е едва ли не шокиран и рязко отхвърля идеята с думите: „Но аз съм женен мъж!” Разказвам наистина толкова надълго и нашироко нещата, свързани с личния живот на д-р Фройд, за да сме достатъчно добре въоръжени. Само така ще мога най-после да пристъпя и към онази не по-малко вълнуваща част от биографията му, свързана със създаването, развитието и същността на психоанализата.
Именно тази дейност в края на краищата, го превръща в една от най-значимите фигури не само – и дори не толкова - на медицинската наука, колкото в един от най-значимите мислители на човечеството. Да, всъщност с идеите, които доста щедро ражда и разхвърля из книгите си, а често дори с грешките, които прави при развитието на тези идеи, Зигмунд Фройд създава база за истински възход на мисълта през неистово мрачния и неистово прекрасния ХХ век.
Елгар, Енигма, Вариации ІV, 6. 31
Смята се, че Фройд се насочва към идеята за психоанализата по обиколни пътища. През 1885 година той е на специализация в Париж при доктор Шарко, който често използва хипноза за лечение на пациенти с нервни и психически проблеми. Когато на другата година Фройд създава собствена практика във Виена, той също използва хипноза.
Постепенно обаче стига до извода, че симптомите на хистерията и други неврологични заболявания се повлияват също така добре, ако пациентът, дори в пълно съзнание, успее да се върне, да докосне, а още по-добре – да възстанови и разкаже спомените си за онези житейски травми, които стоят в основата на проблема. Ето как започва всичко. Теорията на Фройд за психоанализата се ражда не като философска система – от визията към практическото приложение, а обратно, като повечето практически науки – от натрупване на конкретни наблюдения към тяхното теоретично обобщение.
Има и съмнения обаче, че работата е съвсем различна и Фройд е просто един мистификатор, който прави не нещо друго, а чиста литература и създава собствен клон в нея, който може да се определи като психиатрична научна фантастика.
Елгар, Енигма, Вариации VІІ, 10.56
