В университета "Дюк" в Северна Каролина, САЩ, д-р Мигел Николелис /Miguel Nicolelis/ от години работи по създаването на мозъчно-машинни интерфейси, които позволяват на парализирани хора и с ампутирани крайници да контролират директно протезните си крайници и екзоскелетите си. Освен за рехабилитация подобни изследвания може да проправят и пътя за органични компютри – колективи от животински мозъци, свързани заедно за решаване на един или друг казус, пред който е изправен видът.
"We are the Borg. Lower your shields and surrender your ships. We will add your biological and technological distinctiveness to our own. Your culture will adapt to service us. Resistance is futile." Ако някога това звучеше като научно-фантастична фикция, днес след последните научни експерименти със свързването на мозъците на маймуни и плъхове в невронни мрежи можем да говорим за края на фикцията и началото на живота на този разказ в днешната реалност.
Освен за рехабилитация, подобни изследвания може да проправяти пътя за " органични компютри" - колективи от животински мозъци , свързани заедно за решаване на един или друг казус, пред който е изправен вида.Ирина Недева: Д-р Ставру можем ли да говорим за изгрев на една нова област в науката, а именно невроетика, невро-право в синхрон с бясното развитие на невронауките?
Стоян Ставру: Невроправото не следва да се бърка със склонността всичко да се обяснява чрез неврони и синапси. Щом е право то трябва да обясни упражняването на държавната принуда. Да дава отговор на въпросите какво е доказателственото значение на свидетелските показания в контекста на особеностите на човешката памет; какво да е законодателното отношение към лицата с неврологични разстройства, какво е правното значение на подобни разстройства, какво е тяхното легално дефиниране. Защото това ще преосмисли целите на наказанието и може да предложи нови начини за тяхното постигане.
Една от многото екстравагантни идеи в невроетиката е тази за невроразнообразието на хората: наред с всички останали различия, хората са различни и по своите мозъци – чисто физиологично и биохимически. Тази разлика, реално се отразява върху човешкото поведение и следва да бъде юридически отчетена.
Ирина Недева: Различието ни води към класическото разграничаване между мнозинства и малцинства. Повечето хора имат такъв и такъв тип мозък и мозъчна дейност, а някои нямат или пък имат по-различна? До какво може да доведе подобно разграничение между неврологичните способности на хората когато се добави към вече вестните разлики по външните белези на цвят на кожата, раса, пол, сексуални предпочитания, религия?
Стоян Ставру: Стига се на практика до ново понятие, което ще си позволя да въведа “невромалцинства” – групи от хора, които се различават по своята мозъчна активност от преобладаващото „мозъчно“ мнозинство. Като такива малцинства се посочват: лицата, страдащи от аутизъм, включително синдром на Аспергер; хиперимнемониците – това са лицата с фотографска памет, или обратното - болните от Алцхаймер.
Предвид множеството предизвикателства (от екологично, от политическо и от всякакво естество), пред които се изправя човечеството, призивът е към зачитане и уважаване на всички „форми на човешка интелигентност“. В този израз се включват и невромалцинствата.
Ирина Недева: Само заради политическа коректност, учтивост и съжаление, или има и прагматична полза от зачитането на всички форми на човешката интелигентност?
Стоян Ставру: Всъщност в бъдеще не е ясно какви качества биха били необходими за оцеляването на човечеството. Може да се окаже, че ценни в бъдещи могат да се окажат качества, които в момента се третират като недостатъци и дори като заболявания. Еволюционната биология дава достатъчно примери в полза на това предупреждение. Например: Алтруизмът, сам по себе си, е пагубен за проявяващия го организъм. Той обаче постепенно е надделял като модел за социална включеност, и е изтласкал физическото насилие в периферията – извън закона. От алтруизмма се стига и до култивиране на уважение към другостта. Това обяснява и „бумът на малцинствата“, на които ставаме свидетели през последните десетилетия.
Ирина Недева: Кои групи хора обаче могат да влязат в понятието за невромалцинства и какво да правим със зачитането например на неврологично болни лица, които имат антисоциално поведение – например серийни убийци, педофили...
Стоян Ставру: Към невромалцинствата някои учени причисляват и групи с антисоциално и противоправно поведение: педофили, сексуални насилници, лица с налудности и пр. При реализирането на юридическата отговорност на тези лица днес все по-настойчиво се поставя въпросът за тяхната вина.
Ирина Недева: Доколко е налице вина ако приемем, че поведението им е проява на неврологично различие?
Стоян Ставру: Ето, точно за това става дума. Поведението на тези лица не се разглежда през общата концепция за невменяемост като форма на неспособност (неспособност да разбират свойството или значението на постъпките си или да контролират поведението си), а през индивидуалността на техните мозъци. Стигматизацията вече се съпровожда с претенция за един нов своеобразен невро-либерализъм и следващата от него толерантност към „мозъчната другост“.
Ирина Недева: Затова ли помръква универсалността на наказанието?
Стоян Ставру: Да, с индивидуалността на човешкия мозък се аргументира и една радикална реформа в наказателната политика на съвременната държава. Днес в Евроатлантическия свят виждаме тенденцията за промяна в целите на наказанието. Вече не се преследва лично възмездие, а вниманието се насочва към превенцията. Тя става по два начина: 1. Затвор: физически осъденият е възпрепятстван да извършви повторно престъпление или 2. Превъзпитание - чрез превъзпитаване на дееца и създаване по този начин на „вътрешна“, психологическа пречка за извършване на повторно престъпление (тази цел е характерна за всички наказания).
Във всички случаи стои въпросът за съпровождащите щети върху близките на осъдения, които също са осъдени, например без доходите на този член на семейството им... Затова и в момента в теория на наказанието се мисли много за замяна на превъзпитанието с нещо като невро-въздействие върху осъдения, който интензивно да преживее годините си затвор например в много по-къси срокове.
Ирина Недева: Да се върнем на новината, с която запознах. Създаването на колективни мозъци – засега на маймуни и плъхове. До каква степен това е хвърлена ръкавица в полето на правото?
Стоян Ставру: Да, това е предизвикателство. Експериментът, който разказахте в началото води до това три маймуни заедно да управляват движения на ръка-аватар, появяваща се на дигитален дисплей. В другия експеримент мозъците на четири плъха са били свързани директно в мрежа, където се съгласува тяхната невронна активност при решаването на задачи, които са трудни за постигане за всеки един от тях по отделно. Мозъкът на всеки един от плъховете е получавал стимули от неврони на другите плъхове и на свой ред сам е изпращал такива стимули към техните мозъци. Това е довело до синхронизиране на преживяванията и поведението на плъховете. Обещанието на учените е за създаването на „рояци“ от плъхове с колективна интелигентност.
Макар и с известна ирония, бихме могли да отбележим, че идеята за подобен общ (буквално!) мозък (колективен мозък или супермозък) е технологично обещание за преодоляване на екзистенциалната самота на човешкото съзнание. Представете си - директна мозъчна връзка между човек и машина, а в един последващ момент – на директна мозъчна връзка между няколко човека. В първия случай става въпрос за създаването на т. нар. „огранични компютри“. При тях предмети от външната среда стават части от тялото (организма) на субекта. Най-често това са протези, интегрирани в телесността на човека. Възможни са обаче и „усъвършенствания“ на телесността чрез придобиване на нови, непознати за човешкото тяло възможности (тази практика е известна като биохакинг). Във втория случай – при създаването на директна връзка между мозъците на две или повече лица, ще е налице един съвсем нов тип взаимодействие или по-скоро съдействие и съизвършителство, непознато ни до този момент. Това ще постави под въпрос авторството и отговорността за едно подобно (съ)действие.
Възможността за директна връзка между мозъците на двама души може да предложи нови форми за лечение на мозъчни увреждания (например след инсулт) – чрез „свързване“ на увредената част от мозъка на пострадалия с мозъка на здрав човек и провеждането на „директно обучение“. Едновременно с това обаче ще възникне и нуждата от защита на невронната неприкосновеност на човека.
Ирина Недева: Нужно е нещо като копче за изключване на bluetouth или инфраред връзката с чуждия мозък, за да се запази нещо като невронно privacy - неприкосновено неврологично пространство... кога ще го видим като текст в Конституцията?
Стоян Ставру: Е, със сигурност не и при готвените конституционни промени за съдебната реформа.
