Капитан Жак-Ив Кусто обичаше морето. И морето обичаше капитан Жак-Ив Кусто. То се отвори пред него напълно, като всеотдайна любовница, и му даде всичко, което той поиска. През това време светът ги гледаше и им се радваше.
Делфините, китовете, акулите и всички други обитатели на океана си говореха с Кусто. Какво точно му казваха на техния си морски език, не знаем - но можем да се досетим по онова, което той казваше на хората. Казваше, че морето е цял нов, огромен и непознат свят, нещо като седми земен континент, чието крайбрежие познаваме донякъде, но до чието сърце дори не сме се докоснали. Казваше, че морето е жив организъм, с който сме в симбиоза и трябва да го пазим, за да опазим и себе си. Казваше, че подводният свят е едновременно съвършено тих и изключително вълнуващ, а науката ще напредне дотолкова, та ще ни даде органи, с които да живеем и работим в морето, както живеем и работим на земята. И този ден не е далеч, смяташе капитанът.
Кусто, Изявление на пресконференция в САЩ
Превод: Възможността да сътрудничим с космическата програма на НАСА е много важна, ние вярваме, че една от най-спешните ни задачи е да се проучват океанските ресурси и да се контролира директно от Космоса нивото на замърсяване на океаните.
Това е гласът на Жак-Ив Кусто. Това е запис от момента, когато той, със свойствения си спокоен и авторитетен тон, с леко безцеремонния си дори маниер да се разпорежда, по време на една пресконференция в САЩ измества основната тема и директно хваща бика за рогата. Изучаването на океана, спасяването му от вредното влияние на човека, необходимостта от световно сътрудничество в тази посока – това не просто са теми, които го вълнуват. Това са житейски цели, които Жак-Ив Кусто си поставя и преследва с упоритостта на булдог от момента, в който разбира, че водата е негова първа, не втора природа. Това става през 1936-та.
По онова време Жак е на 26, завършил е френската морска академия, пътувал е с кораб по света, но е военен пилот. Повече от водата го влекат въздухът и високите скорости. Един ден той взима спортната кола на баща си и прави ужасяваща катастрофа. Целият е натрошен, ръцете му са парализирани и край с кариерата му на пилот. Като част от дългия процес на рехабилитация Кусто започва да плува в Средиземно море, където се среща и сближава с Филип Тайе, друг морски офицер, запален по морето. Двамата се гмуркат край брега на Южна Франция, а Филип му дава първите очила за подводно плуване и така отваря очите му за морския свят. Работата обаче е свързана с редица неудобства.
Очилата са несъвършени. На всичкото отгоре, тогава подводният дихателен апарат още не е измислен и гмуркачът е в плен на досадната необходимост постоянно да изскача на повърхността, за да поема въздух. Кусто обаче не само се запалва по гмуркането с цялата сила на страстната си природа, но и се хваща да премахне неудобствата. В резултат той усъвършенства подводните очила до днешния им вид и форма, а по-късно създава и днешния модел на акваланг в сътрудничество с приятеля си, инженер Емил Гаян.
Джетро Тъл, Акваланг
„Морето е всичко. То обхваща седем десети от земното кълбо. Дъхът му е чист и здравословен. То е безкрайна пустиня, където човек никога не е самотен, защото животът изниква отвсякъде. Морето е въплъщение на свръхестествено и прекрасно съществуване. То не е нищо друго, освен любов и емоция; то е да изживееш безкрайността. В него е върховното спокойствие. Там е истинската независимост. Там аз не виждам господари. Там съм свободен!"
Не, това не са думи на капитан Жак-Ив Кусто, а на друг популярен капитан - Немо, героят на Жул Верн. Само че можеха да бъдат и думи на Кусто – толкова негово звучат. След като измисля подводните очила и акваланга, Кусто прави още нещо важно – той експериментира с помощта на един колега от флота и измисля как стандартна кинокамера да работи при голямо налягане под водата. Така през 1943 печели награда на един парижки фестивал за документално кино с „18 метра под водата”, първият френски филм, сниман с дълбоководна камера.
Ако се чудите – да, война е, но и тогава се правят документални филми. Франция е окупирана, но не напълно, югоизточната част – под управлението на маршал Петен и със столица Виши - макар да е германски сателит, все пак е нещо като самостоятелна държава. Там още през 1940 година Кусто се мести със семейството си. Големият му брат, Пиер-Антоан, който е близък с Петен и сътрудничи с немците, му прави някои услуги – например, урежда му участие в споменатия филмов фестивал. Скоро обаче двамата се разделят завинаги заради силния антисемитизъм на баткото, който Кусто не приема. По време на войната Жак-Ив Кусто работи за Съпротивата и извършва редица услуги на Франция, включително помага да се възстанови сътрудничеството на френския флот със западните съюзници.
Заради тази си дейност по-късно той получава редица отличия, включително Ордена на почетния легион. Веднага след края на войната Кусто и приятелят му Тайе се връщат на морска служба. Те образуват подводна група за специални операции, като първата им задача е да разминират корабите от потопената френска флота в Тулон. После правят първите подводни археологически разкопки на дълбочина над 30 метра край брега на Тунис, участват в разработката и изпитанията на нов батискаф и други флотски програми. Малко по-късно Кусто решава да се заеме със собствени проекти за океанографски изследвания и напуска флота.
Още няма достатъчно пари, за да купи и оборудва кораб, но му помага един специалист по бирата, ирландецът Томас Лоуел, по фамилия Гинес. Той купува стар британски траулер и го дава на Кусто за символичния наем от 1 франк на година. Това е корабът „Калипсо”. Кръстен е на митологичната нимфа, която спасява Одисей и го държи при себе си на остров Огигия 7 години, като му обещава безсмъртие, ако се ожени за нея. Е, Одисей отказва, но капитан Кусто буквално се жени за своя кораб с името на прочутата океанида и покрай това наистина получава безсмъртие.
Джетро Тъл, Акваланг, 4.35 до 5.10
В началото на петдесетте Кусто има вече много приятели и подкрепа от различни страни, но той и проектите му още не са широко известни. Това става през 1953-та, когато излиза книгата му „Светът на тишината: Историята на някои подводни открития и приключения”. В нея, освен всичко друго, Кусто аргументира идеята, че делфините и китовете се ориентират със сонар, подобен на този от човешките подводници. Петдесет години след издаването си, книгата е преведена на 22 езика и от нея са продадени над 5 милиона екземпляра.
На всичкото отгоре, през 1956 по нея Кусто, заедно с режисьора Луи Мал, снима прочутия си филм, който не само получава „Златна палма” на фестивала в Кан и „Оскар” за най-добър документален филм, но и поставя началото на наистина нова епоха в световния интерес към всички аспекти на океанографските изследвания. До края на живота си през 1997-ма Кусто не престава да работи и да увлича другите било за изследвания, било за опазване на световния океан, като издава книги, прави филми и телевизионни поредици, създава общества и лобистки групи. Въпреки огромната популярност, която постига за себе си и идеите си, като цяло той е много особен тип, пълен със странности и вътрешни противоречия.
Първо, не е учен, но цял живот се държи и работи като такъв. Второ, интровертен човек е, както учените деликатно наричат истинските темерути, но общува много, постоянно и с широка аудитория хора. Така следва разбирането си, че постигането на публичност, особено чрез телевизията, е истинският инструмент на новото време за намиране на обществена подкрепа за идеи и проекти. Трето, освен с морето и с кораба „Калипсо”, през живота си Жак-Ив Кусто създава и други семейства, от които са известни две. Първото се появява на бял свят още през 1937-ма, когато се жени за Симон Мелхиор. Те много се обичат и имат двама сина, тя е умна и спокойна жена с организационен талант и цял живот му помага, като се грижи за екипите по време на морските експедиции.
Но когато през 90-та мама Симон умира от рак, оказва се, че 80-годишният Кусто отдавна има и второ, тайно семейство, създадено с 30-години по-младата от него Франсин Трипле, за която се и жени. Французи, какво да ги правиш. Голям въпрос предизвиква и доста разпространеното твърдение, че Жак-Ив Кусто в даден момент от живота си приема исляма. Разказва се, че при едно изследване край Гибралтар той вижда как водите на Атлантическия океан и Средиземно море буквално се докосват като стена със стена, но не се смесват. А когато споделя това полумистично преживяване със свой приятел, той му показва пасаж от Корана, в който явлението е описано.
Тогава Кусто възкликва, че не може такава умна книга да е написана от човешка ръка, та затова сменя вярата си. Нищо подобно обаче - историята е любопитна, но всъщност е добре измислена, не истинска. Факт е, че когато през 1997-ма, след повалилия го сърдечен удар, Жак-Ив Кусто потегля да изследва небесния океан, той, макар цял живот да не се държи като особено религиозен човек, е погребан по католически ритуал и тялото му почива в католическо гробище. Както се казва – Бог си го е познал.
Джетро Тъл, Боже мой, 21.12
