Идеализирани до 1989 година, след падането на така наречения „развит социализъм“, непрекъснато ставаме свидетели по един или друг повод на систематични опити за преоценка на нашите национал-революционери – както по посока на самата идеализация в нейните максималистични, героични пози, така и в другата посока: с оглед преосмислянето на понятия като „толерантност“, „робство“, „революционно насилие“, дори „Възраждане“. Денят на Ботев и загиналите за нашата национална свобода е прекрасен повод да се запитаме: от къде идва този тъмен ентусиазъм „да вадим очи, докато изписваме вежди“? На какво се дължи най-вече той - на родни провинциални комплекси спрямо останалия свят, на митоборчески фалш или на криворазбрани европейски моди, към които бързаме да се приобщим, въпреки любимите ни вицове от рода на онзи, че чашата на търпението на нашия народ изглежда има дупка на дъното! Променя ли се „иконографията“ на българските национал-революционери от епохата на Възраждането след 10 ноември 1989 година в представите за Бог и Отечество, масонство и тероризъм, авторитети и историческа истина? Налага ли се в наши дни да преструктурираме нашия национален пантеон на героите в тяхното митично противопоставяне като хора на духа и хора на действието? „Свобода или смърт“? А може би по-скоро „Свобода и смърт“?! Кой от двата девиза изписва на своето лично знаме в последна сметка според историческите извори великият наш поет и революционер? Отговорите търсим заедно с директора на Института за исторически изследвания при БАН проф. Илия Тодев.
