Разговаряме с Петър Павлов в един различен петък: броени дни преди годишнината от рождението на Васил Левски. Апостолът сам по себе си е недостижима висота. Близо два века след рождението му все още търсим вектори, с които да определим земните си посоки. Дори да не изкажем на глас въпросите, които ни тревожат и вълнуват, все едно – не можем да избягаме от тях. „Ти какво мислиш?“ – питам Петьо. Извън ефира си говорим на „ти“, както го правят спътници-съмишленици. Познавам го от времето, когато реши с още приятели, да бъде подновена плочата в памет на загиналите от Лавината, същата онази Лавина, която Блага Димитрова описва в едноименната книга. Случайността е причина тогава един алпинист да оцелее, това е бащата на Петьо. Сигурно хиляди пъти синът е прехвърлял своите въпроси за живота и смъртта, за посоката и избора, които непрекъснато се налага да правим...
Предаването неусетно наближава, когато Петьо ме изненадва. По електронната поща ми изпраща свое стихотворение, посветено на Левски. Нали съм му задала въпроса какво мисли. Чета стихотворението на колегите в редакцията. Едва ли е допускал каква духовна лавина ще отприщи... А щяхме да говорим за пътуването му до Атон, друг, различен от нашия, свят.
Ефирът започва и се улавям как едновременно сякаш извървяваме разстояния от три различни епохи: на Апостола, на монашеската общност и от нашия 21-ви век. Три успоредни пътеки, в които рано или късно, все едно, достигаме до дилемата на избора и отговорността.
По образование Петьо е човек на високите технологии. Определя ходенето си в планината като хоби, по-скоро на планинар, отколкото на алпинист. Смята, че разликите са доста: и скоростите за изкачване, и амбициите. Но планината винаги крие рискове, а това не бива да се забравя. Колко може да понесе човешката природа? – Петьо има своите неотдавнашни примери с монасите от братството на Атон. Там има друг вид себеотрицание и всеотдайност. Хората, които идват от нашия свят и решават да бъдат доброволци, да помагат в манастира, впоследствие разбират колко е трудно. Денят въобще не стига, дори да станеш още призори. Вижте на снимките какво начало на утрото има на Атон! Приказна романтика, мистична еуфория на природата. И много строго, аскетично битие, без грам изкушение за каквото и да е притежание или отвоюване на лична територия. Когато после светският човек реши да катери върха на Атон, колкото и да му е трудно, нещата са несъизмерими.
