Дванайстата поетична книга на Милка Стоянова пресъздава морето и брега като отреден за човека свят. Едновременно този свят е дар, но и той самият става сътворител на избори и съдби, отбелязва Добрина Топалова за „Крайбрежна поема“.
Жената е ситуирана в пространството на брега, в дома и зад прозореца. Притихнала, вглъбена в себе си, призвана да омекоти и най-тежкия поглед, да проясни и най-мъгливия ден.
Милка Стоянова може да разкаже за всичко в една поетична картина, в която избрани знаци почти в плакатна композиция се пренареждат в най-различни композиционни версии. Като че ли езикът се стреми да се отърси максимално от наноса на литературната суета.
Тази книга рисува пред нас първичните линии и овали на живота. Някой търси в маринистичен пейзаж изначалните, сътворенчески предопределените роли на човека и нещата в битието. И защото са позабравени, настоятелно повтаря контурите, ритуално ги удебелява, за да не избледнее в каприза на времето това, което е отвъд него, добави Топалова.
Изпитвам особена любов към "Крайбрежна поема". Не защото е последна в поредицата ми от книги, свързани с морето, а защото мисля, че най-точно характеризира моята душевност. Тя е много близка до душевността на моряшката жена-онази, която остава на брега, след като нейният любим е отплувал с кораба,жената, която чака своя любим да се върне, казва Милка Стоянова.
