Припомнете си мига, в който сте били истински щастливи. Затворете очи и се оставете спомена да ви върне отново там. Там, където палитрата от емоции е придобила един приятен, силно наситен пъстър нюанс на нещо почти нереално, на нещо вечно мечтано. Започвате ли да усещате облачето под краката ви? Толкова е меко и нежно, че чак започва да ви гъделичка, нали? Сякаш отново сте волни и щастливи, както преди.
Ако успеете да запазите това усещане, ако се научите да се връщате към него всеки път, когато нещата неусетно започнат да се сгромолясват, може би бихте могли да разберете какво изпитва той, когато пише.
Росен Димитров е „Стъпил на облак“, който все още го носи високо в небето, но не му позволява да скъса връзката с реалността. Едноименната му стихосбирка съвсем наскоро започна да живее свои живот като книжно издание и именно това беше поводът да се върна обратно към неговите „Обелени думи“, благодарение на които за първи път се сблъсках със стиховете му и да му посветя цялото едно „Време и половина“.
