Може ли играчка зайче да бъде в основата на цял музей, при това първия частен в хърватската столица Загреб? Естествено, че да. Музеят на разбитите връзки показва предметите, с които преживяваме всякакви раздели – от тези с любим човек до скъсването с религия, политически убеждения, държава, даже с различни видове храна заради прозаична алергия.
А със зайчето услужливо скокваме в миналото за раздялата на основателите – Олинка Вищица и Дражен Грубишич. Двамата артисти скъсали толкова културно, та чак направили културна институция. Как им се е получило в работата, след като не са се справили идеално в любовта? Дражен разказа специално за „Изотопия”:
„Това всъщност е доста семпла история. (...) Когато се разделяхме, имахме простичък разговор за практични неща като например кой какво ще вземе от къщата, където живеехме. Един от предметите, който имахме, беше играчка зайче. То е от онези символи на любовта, които свързваш с другия човек. После започнахме да си говорим колко е странно, че хората се привързват към някои предмети, изпитват толкова силна емоция. И са толкова привързани към въпросните предмети не заради финансовата им стойност или значимостта им като предмет на изкуството например, то е просто някакъв глупав предмет, но именно защото са емоционално свързани с него. И си говорихме как всичко това може да бъде интерпретирано. Колко е трудно при раздяла да си заобиколен от такива предмети, защото през цялото време ти напомнят за провала и страдаш. Запитахме се дали няма да е супер, ако има място, на което да преместиш тези вещи поне за времето, в което ще ти е тежко да са около теб. Така се появи идеята за нещо като музей. Решихме, че може да е добър артистичен проект. Две години по-късно получих предложение за участие в изложба в Загреб, която се организира на всеки две години. Темата беше „Синергия”. Помислих си, че идеята ми ще се впише добре. Обадих се на Олинка, кандидатствахме, приеха кандидатурата ни и имахме две седмици да подготвим изложбата. Така започнахме да се обаждаме на приятели, те пък се свързаха със свои приятели и така нататък. Скоро вече се срещахме с хора, които никога не бяхме виждали, за да ни дадат своите сантиментални предмети и да ни споделят историите им. Това буквално ни отвори очите.”
А може да отвори и глътка, защото един от първите предмети Олинка и Дражен получили в бар. Става въпрос за протезата на военен ветеран, който я занесъл в най-обикновена найлонова торбичка. Въпреки че да се сдобие с нея преди години му е струвало много усилия. Последните били положени от дама от хърватското здравно министерство. Е, любовта, пламнала между двамата, не издържала колкото протезата, но пък историята си е забележителна отвсякъде.
Сега в музея има над 4000 предмета, с които на всеки две-три години постоянната изложба в Загреб се подновява. Наскоро американски адвокат, посетил експозицията, пренесе идеята отвъд Океана. От 2016-а и Лос Анджелис си има Музей на разбитите връзки. Експонатите са основно местни, има и някои неща от Загреб. А иначе - сред емблематичните предмети на музея са градинско джудже, брадва и камъни от човешка жлъчка.
Дражен често организира пътуващи изложби:
„Обикновено местният ни партньор е този, който започва да събира предмети. Например ако дойдем в България, тогава местният ни партньор при вас ще помоли хората да дарят вещи. Ще започне събирането им и когато се натрупат 30-40 предмета, а ние ги виждаме онлайн и знаем какви са, тогава избираме с какво да допълним местната колекция. Ако има много тъжни предмети, носим нещо смешно. И обратното. Комбинираме, за да покажем различните емоции и аспекти на любовта и раздялата.”
И за да не решите, че музеят е само и единствено апотеоз на вселенската мъка, ето още от очарователните истории на Дражен:
„От време на време получаваме мейли и писма от хора, които ни благодарят за създаването на музея и изобщо за идеята. В много от случаите ни пишат, че след като са ни изпратили вещ от тяхната предишна любов и разбита връзка, са срещнали нов партньор, очакват дете и имат щастлив брак. В Мелбърн ни поканиха в радиото за участие на живо. По време на предаването се обади дама, която искаше просто да ни благодари. Разказа ни, че бракът й се е разпадал, когато със съпруга й са решили да посетят Загреб. След като са разгледали нашия музей, отишли в хотела и разговаряли дълго, плакали заедно. В крайна сметка са решили да запазят брака си по някакъв начин. Това се е случило две години преди момента, в който тя ни чу по радиото и ни се обади, за да ни каже, че всичко сега се развива много по-добре и наистина иска да ни благодари. Имаме много истории като тази. Музеят помага на хората и прави живота им по-хубав. Чувството е невероятно. Повярвайте ми!”
Вярваме му. Примерите продължават:
„Имаме история от Нова Зеландия. Бяхме там преди един-два месеца. Историята е за жена, която иска да благодари на учителя си. Това е благодарствена бележка. Не говорим за връзка между учител и ученичка. Мисля, че е имало проблем в семейството й, затова учителят се е намесил и й е помогнал да намери себе си, да се премести на друго място и да организира живота си по свой начин. Това се е случило преди повече от 20 години. Тя е запазила малка книжка, подарена от учителя й. Сега книжката е част от експозицията ни. Много мила история, която кара всеки да се просълзи. Един човек успява да се намеси в живота на друг и да го тласне в правилната посока, точно когато това е необходимо.”
Защото Дражен вярва, че да сме постоянно щастливи – към каквото често сме подтикнати в съвременното общество, не е нормално. А тъгата има своя смисъл. Като тъгата на пощенската картичка от времето на Първата световна война, която увенчава дългогодишна невъзможна любов, или жабата, подарена от майка, разделена от сина й. И още и още.
Според Дражен са далеч от момента, в който екипът на музея ще си каже: „Стига!”. Засега се радват на всеки пакет или писмо, дошли от близо и далеч. И въпреки че Музеят на разбитите връзки все още не е гостувал в България, пази в здравото си сърце цели три истории за разбити връзки – една от Пловдив и две от София. Ето и текста на бележката, придружила една от двете софийски истории, предоставени ни любезно от Шарлот от музея:
„Срещнахме се в „Тиндър”. И станахме... приятели. Беше сякаш се познаваме от години. Не можехме да спрем да си говорим за живота, хората, изкуството, взаимоотношенията. Шегуваше се, че белият му кон е за поправка, затова му дадох малък дървен сив кон. Нарече го Хорст. Същата вечер се напихме и го целунах, просто за да видя какво ще се случи.
През идните месеци бяхме неразделни. За първи път в живота си се чувствах сякаш имам истински партньор, с когото да споделям - смеха, плача, оргазмите, пътуванията, музиката, храната, книгите, разходките, питиетата, тайните, сладоледа.
Той направи серия от снимки на дървеното конче, за да ме развесели. За Коледа ми подари три снимки в рамка. На кончето Хорст, маймунката Карл и на едно жирафче на име Забравих му името. И аз наистина се смях и бях трогната. Помислих си колко добър баща би бил той на децата ни. Два месеца по-късно ми каза, че не ме обича. Повече не съм го виждала.”
С това писмо през 2016-а жена е изпратила три рамкирани снимки до Загреб. И днес те се пазят грижливо. Колкото и да ни се иска, следващата пътуваща изложба на Музея на разбитите връзки не е у нас, а в Красноярск, Русия. Сибир ще започне да показва и лекува разбитото си сърце на 10 април.
А какво и кого още можеш да изцелиш, когато 13 години съпреживяваш разделите на света – чуйте от интервюто с Дражен Грубишич в звуковия файл.
Снимки в публикацията: https://brokenships.com/
