През мен в града печални се отива,/ де в мъки вечни стене и скърби/ на грешните тълпата нечестива.// Бог мъдри, мощни мене сътвори/ ведно със вековечните предмети,/ Бог праведни лиши ме от зари. // Ще трая, дорде траят вековете./ О, вий, кои престъпяте тоз праг,/ надежда всяка тука оставете.
Данте припада при гледката на тълпите мъртви, които отиват в кръговете на Ада. Къде ли е отреденото за мен място? Със сигурност няма да съм в Преддверието. Там, на брега на Ахерон, нито вътре, нито извън Ада, са онези, които не са вършили нито добро, нито зло. Те търчат подир някакво знаме, а отзад ги жилят стършели, за да стимулират безучастните.
В Първия кръг са онези, които нямат свето кръщение, включително най-великите души от древността. Те не търпят конкретни наказания, но са там завинаги – а това е наказание с безнадеждност. От Втори кръг, където вихър блъска сладострастниците в скалите, започва същинският Ад. В Трети кръг са чревоугодниците, които се влачат в кал и ги пази Цербер. В Четвъртия кръг са скъперници и прахосници, те се бутат взаимно и разменят проклятия. През Петия кръг тече Стикс, реката на омразата, там са гневливците, които постоянно се бият един друг. В тези начални кръгове, мисля, ще бъда и аз, другите по-надолу вече не са за мен, почти съм сигурен. сигурен съм. В Шестия кръг на Ада са душите на неверници, безбожници, материалисти. Тук е класическото наказание – печене на силен огън. Седмият кръг е разделен на три – за самоубийци, съгрешилите срещу ближния и съгрешилите срещу Бога, Природата и обществото. Те са потопени в кипяща кръв, превърнати в сухи дървета, гонени от бесни кучета, засипвани с пламъци и огнени стрели. В 10-те „проклети ями“ на Осмия кръг са съблазнителите, онези, които вършат симония, магьосници и гадатели, продажници, лицемери, крадци, алхимици и фалшификатори, хора, които са причинили някому щета или са посели граждански и политически раздори. Кръг Девети е от четири отдела. В първите три са изменниците срещу роднините, отечеството и срещу приятел, замръзнали до шия в река Кокит. В четвъртия отдел са тримата най-страшни предатели – Юда, Брут и Касий, разкъсвани от Луцифер. Адът е с формата на обърнат конус и кръговете стават все по-малки. От него се минава в Чистилището, но когато двамата поети стигат до портите на Рая, некръстеният Вергилий не може да продължи и предава Данте в ръцете на божествената мъдрост и красота, сбрани в образа на Беатриче. Тя е божественото откровение, теологията, вярата. Тя е също земна и страстна, но напълно платоническа любов на Данте, която всъщност му урежда пътешествието. От своя страна тя го предава в ръцете на Свети Бернар от Клерво, който олицетворява мистицизма на съзерцанието и посветеността на Дева Мария.
Данте Алигиери пише „Божествена комедия“ между 1306 и 1321, докато е в изгнание. Тя има 14233 стиха, разделени в тристишия. Състои се от три части – Ад, Чистилище и Рай, всяка от които с по 33 песни, плюс въведение, което прави песните общо 100. Тези сакрални числа – 3, 33, 100, както и още много, са разхвърляни навсякъде из „Божествена комедия“. Много още загадки са заложени в тази книга и затова, мнозина търсят връзки на поета с тайни общества и езотерични практики. Книгата на Данте оригинално е озаглавена „Комедия“. Когато след смъртта му я прочита Джовани Бокачо, възкликва - „божествена“. Мнението се споделя широко, но първото печатно издание от 1472 още е с оригиналното заглавие, а „божествена“ се добавя чак през 1555.
Да, „божествена“, но защо „комедия“, след като тук няма нищо смешно, напротив, ще каже някой. Просто в Средновековието комедия е „всяко поетично произведение, средно по стил, с тягостно начало и щастлива развръзка, написано на народен език“. А трагедия е „поетична творба с висок стил, със спокойно и възвишено начало и трагичен край“. И тъй като Данте ни води от Ада към Рая и пише книгата на народни говори с основа в родното тосканско наречие, тя е „Комедия“.
Смята се, че езикът на Данте става основа за развитие на съвременния италиански, а филологът Ерих Ауербах пише, че Данте е първият писател, който изобразява хората като продукт на конкретно време, място и обстоятелства, а не на митичните архетипи. Така че той е сочен за предтеча на Ренесанса, а Томас Елиът го поставя божествено високо, като пише: „Данте и Шекспир разделиха света помежду си, няма трети!“
Дуранте Алигиери, известен като Данте, е роден през 1265 във Флоренция. Данте значи „издръжлив, траен“ и наистина, в живота той успява да издържи 20 години тежко изгнание, а творчеството му е сред вечните съкровища на човечеството. Рождената година на Данте е малко изсмукана от пръстите. Действието на „Божествена комедия“, в която има автобиографични елементи, се развива през годината 1300, а той казва, че е „на попрището жизнено в средата“. И тъй като Библията сочи 70 години за средна възраст, изследователите приемат, че тогава Данте е на 35, тоест, роден е през 1265. Това само по себе си не би било особено важно, ако не беше свързано с динамичните обществени и политически развития във Флоренция, а и в цяла Италия по онова време. За тях и начинът, по който се вписват в характера и съдбата на великия поет, ще чуем следващата седмица във втората част на това предаване.
