„За израелско-палестинския конфликт много хора погрешно смятат, че се корени векове назад в историята. Но всъщност между двете общности в Светите земи не е имало значими сблъсъци преди края на Първата световна война. Основната причина за израелско-палестинския конфликт е хаосът след сгромолясването на Османската империя. Тя властва в Близкия изток четири века и когато настъпва краят ѝ през 1918 година, британската и френската империи са искали да вземат тези територии. Трябвало е да го направят в съответствие с тенденциите в геополитиката тогава - с идеята за национално самоопределение. Така се е появила обърканата картина, че с поемането на контрола върху Палестина британците е трябвало да са поборници за еврейския, но и за арабския национализъм. И от този момент насетне двете общности водят битка за контрол върху тези земи“. Това обобщи пред БНР професорът по история Джеймс Рентън - директор на Международния център за изследване на расизма към университета Edge Hill, графство Ланкашър.
Историята на конфликта между израелци и палестинци неминуемо се свързва с името на Великобритания, тъй като британците на практика са били гарант за създаването на две държави в древните библейски земи между река Йордан и Средиземно море.
„Една от най-важните части от световната система на Британската империя през Първата световна война е бил Египет - заради Суецкия канал с изключителното му значение за световните търговски пътища и за прекия достъп до Индия. Палестина е като входна точка към Египет и затова във възникналия властови вакуум там британците са били решени да поемат контрола. Те пристигат с цялата си военна мощ в края на Първата световна война и окупират Палестина. Но в тогавашния нов световен ред империите не са могли вече просто да нахлуват в земите на други народи и да си ги присвояват. Това е можело да става само от името на международната общност. Обществото на народите, след основаването си през 1919 година, решава, че народите в Близкия изток не са били готови за независимост и че е трябвало да бъдат направлявани от британската и френската империи до узряването си за това. Така британците получават временно Палестина, с мандат от Обществото на народите. В този мандат са били посочени няколко неща, но в основата му е било задължението на британците да осигурят създаването на „национален дом за еврейския народ“. По онова време този термин не е имал точна дефиниция, но до края на управлението си - за 3 десетилетия до 1948 година - британците създават политическа система, която да е в основата на такъв „национален дом“. Така става възможна огромната вълна от еврейски имигранти по време на фашизма в Европа. Ционистите успяват да купят значителни площи земя. Но и най-важното - нещо, което ционистите никога не биха могли да направят при управлението на Османската империя - те създават необходимите институции, които в крайна сметка ги правят независима нация. Това не е влизало в плановете на британците, но наложената система е позволила на ционистите да го направят. И това е включвало всичко - самоуправление, демократични институции, система на здравеопазване, образователна система, военна самоотбрана, която към 30-те години става и повече от самоотбрана“, припомни проф. Рентън историческите факти в предаването „Събота 150“. И допълни:
„Палестинският народ не е признат нито от британците, нито от Обществото на народите като обособена нация. И макар палестинците да са били близо 90 процента от населението на Светите земи по време на Първата световна война, в Мандата за Палестина те са били споменати просто като „нееврейска общност“. Затова мандатът не им е отреждал политически права. Имали са само граждански и религиозни такива. Така се е стигнало да взрив на напрежението през втората половина на 30-те години на ХХ век с арабското въстание. Британците са използвали военна сила срещу палестинското националистическо движение. 20-хилядна армия е хвърлена да разрушава домовете на замесени в съпротивата, да ги тъпче в лагери като добитък. Имало е екзекуции и масово избиване на невинни цивилни. В края на това въстание през 1939 година палестинското национално движение не само продължава да не бъде признато, но и военният му капацитет е елиминиран. Когато британците напускат през 1948 година, в Палестина вече има много добре изградени ционистки институции и огромен ръст на еврейското население. Остават и много евреи, които са служили в британската армия през Втората световна война и са много добре обучени да водят бойни действия. И освен това, заради Холокоста, ционистите се радват на съпричастност от цял свят за тежката си участ“.
Историкът подчерта, че не може да се каже, че Великобритания е предала Палестина на Израел.
„Към навечерието на Втората световна война Британската империя вече възприема ционизма като опасен за нея. Причините за това са били няколко. Но основната е била, че с наближаването на войната за империята е било по-важно да съхрани съюзничеството си с различните държави в арабския Близък изток, отколкото да угажда на ционистите. Така през 1939 година Британската империя изоставя ционизма и започва да води изцяло нова политика, като през 1945-а вече е твърдо против създаването на еврейска държава. Това води до яростна съпротива срещу британците от въоръжени еврейски групировки в Палестина. На практика, еврейската държава се появява през 1948 година против волята на Британската империя. Тя се е страхувала да не бъде обвинена от арабските държави за създаването на Израел. А това би било особено опасно предвид започналата година преди това Студена война“.
Няколко поуки могат да се извлекат от британската политическа история в Палестина.
„Една от тях е, че в израелско-палестинската ситуация трябва да се подхожда на принципа „добро за всички хора в тези земи“. И да не се правят сметки по отношение на целия регион или на други елементи на глобалната политика. Усилията трябва да са насочени към специфичните нужди на народите на Израел и Палестина. Вторият урок е, че трябва да разберем голямото влияние на Британската империя в историята на конфликта. Без британците еврейската държава нямаше да бъде създадена и съдбата на палестинците можеше да е много по-различна. Още от самото начало Великите сили са изиграли огромна роля за този конфликт. Сега е същото. Чиста фантазия са твърденията от Белия дом, от „Даунинг стрийт“ и от други центрове на властта, че решение трябва да намерят самите палестинци и израелци. Това е напълно погрешно. Конфликтът може да бъде решен само ако големите световни сили предприемат конкретни стъпки за това. През 1948-а имаше възможност за постигане на мир, защото ООН беше обявила година по-рано, че трябва да има две отделни държави в Светите земи - палестинска и еврейска. Британската империя избра да не приложи този план - от регионални геополитически съображения“.
Интервюто с проф. Джеймс Рентън можете да чуете в звуковия файл.
