Започващата утре конференция на ООН за климата се очертава като провал, който ще ни струва скъпо. Вместо с конкретни предложения за ограничаване на глобалното затопляне, двамата водещи замърсители в света - САЩ и Китай, отиват в Глазгоу с празни ръце. В четвъртък Пекин представи планове, които в основните си параметри си остават старите - да спре растежа на въглеродните си емисии някога преди 2030 и да постигне въглеродна неутралност пак неясно кога, но най-късно до 2060-а. Президентът Джо Байдън пък замина за Европа, без да изкопчи от Конгреса подкрепа за амбициозната си социалноикономическа програма, която включва и мащабни мерки за драстично ограничаване на емисиите.
Провалът в Глазгоу ще струва скъпо на всички. Това лято не една страна усети последиците от бездействието по климатичния проблем. Видяхме и смъртоносните пожари в Гърция и Турция, и разрушителните наводнения в Западна Германия и Централен Китай.
Неуспех на преговорите за климата ще се отрази и в разпалване на още конфликти и войни.
Хилядолетия от зараждането на първите цивилизации в Плодородния полумесец на днешния Близък изток конфликтите между общностите - племенни, етнически, религиозни - всякога са ни съпътствали. Конфликтите имат свои развой и особености, но рядко се разминават в корените си - те са борба за ресурси. Колкото по-оскъдни са тези ресурси, толкова повече тази борба се превръща в битка за оцеляване. Това е важало преди векове, важи днес, ще важи и през идните десетилетия вследствие от глобалното затопляне.
"В глобален план ясна и недвусмислена причинно-следствена връзка между климатичните изменения и конфликтите не е установена. Не сушата, не наводненията, а хората са тези, които воюват. Държавите са тези, които нахлуват в други държави. Климатичните промени обаче могат да създадат условия, при които напрежението между враждуващите общности да се покачи - като намаляват количествата достъпна вода, намаляват реколтата и обитаемите територии", сочи Оли Браун от мозъчния тръст Аdelphi в Берлин.
Конкретен пример, според Шарлоте Хам от Berghof Foundation, е Афганистан:
"Афганистан е във война от 40 години. Но основният конфликт си остава спорът за земя, т.е. той е силно свързан с промените в климата. В бъдеще конфликтите за все по-намаляващите ресурси само ще се множат".
Затова Конференцията на ООН за климатичните промени, която започва утре в Глазгоу, ще е от ключово значение за централноазиатската държава.
"Няма как да подчертаем по-дебело моралното задължение на много от държавите, които ще бъдат представени в Глазгоу, да подкрепят Афганистан. Защото горчивата ирония е, че приносът на афганистанците за глобалното затопляне е нищожен. В същото време страната им е сред най-тежко засегнатите от това явление. Тези, които допринесоха най-много за затоплянето и се облагодетелстваха най-много от индустриализацията, са европейските държави и Съединените американски щати", подчертава Шарлоте Хам.
Какъв, според нея, е ефектът от климатичните промени върху Афганистан?
"В някои провинции на Афганистан не е валяло от две години. Според някои от най-актуалните прогнози към 2030 година сушата в страната ще стане обичайно явление. Преките последици са недостиг и поскъпване на храните. Точно това наблюдаваме в момента в Афганистан. Повечето от хуманитарните програми бяха спрени, след като талибаните влязоха в Кабул в средата на август. Милиони афганистанци са застрашени от глад. Рискът от срив и хуманитарна криза, последвана и от бежанска криза, е висок. Както предупредиха от Световната програма по прехраната, необходими са незабавни действия, за да не ни сполети пълна катастрофа... Земеделието и скотовъдството са поминък за 80 процента от населението на Афганистан. През последните години виждаме как измененията в климата и слабото управление тласкат хората към нелегалната икономика в услуга на организираните престъпни групи. Земеделците преминават към култивиране на мак. Макът (от който се добива опиум) не изисква толкова вода, колкото пшеницата, и затова е още по-доходоносен, когато водата не достига. Накратко, последиците от промяната в климата за Афганистан са глад, хуманитарна криза, бежански потоци и засилване на организираната престъпност", обобщава Шарлоте Хам.
Според Световната програма по прехраната гладът е надвиснал над близо 23 милиона афганистанци - това е повече от половината от населението на страната. От месеци вече хуманитарните агенции съобщават, че реколтата от зърно е почти наполовина унищожена от сушата и войната. "Вътрешните" бежанци са стотици хиляди. Както четем в репортаж на Франс прес, само в северозападната провинция Бадгис те са десетки хиляди. Тълпят се в покрайнините на по-големите градове в търсене на препитание. От отчаяние родители стигат до там, че на практика продават малолетните си дъщери за съпруги.
Кое прави афганистанците толкова уязвими?
"Афганистан е уязвим не само заради географските си особености - високите планини и пустините, но и заради историята си", казва Оли Браун.
"Тази страна преживя 43 години почти непрекъсната война. Значителни части от страната са опустошени. Развитието ѝ бе върнато с десетилетия назад. Преди съветското нашествие през 1979-а брутният вътрешен продукт на глава от населението бе по-висок, отколкото в много от съседните държави, че дори отколкото в Китай. Днес, след четири десетилетия войни, на глава от населението афганистанското производство е 18 пъти по-малко от китайското. В резултат от войните Афганистан днес е по-беден, с по-малко ресурси да изхранва населението си и по-уязвим по отношение на екстремните природни явления".
Но през последните 20 години Афганистан бе де факто протекторат на най-силния военен съюз - НАТО, начело с глобалната суперсила САЩ. Десетки хиляди американци и техни съюзници проляха кръвта си за тази страна. Стотици милиарди долари бяха похарчени - но не както трябва, отбелязва Шарлоте Хам:
"Една от основните грешки, допуснати през този период, бе, че голяма част от средствата, отделени от Запада, бе дадена на корумпирани лидери и управници. Така много пари потънаха в грешните джобове. Тези процеси трябваше да бъдат забелязани, оценени и пресечени навреме.“
Щом НАТО се провали, какъв е шансът на новите управници на Афганистан - талибаните, да успеят?
"Основният проблем днес е липсата на финансови средства", сочи Шарлоте Хам. "Няма пари дори за възстановяване на водната и енергийната инфраструктура, която бе повредена по време на бойните действия, камо ли за инвестиции във възобновяеми източници и системи за ранно предупреждение".
Оли Браун допълва: "Талибаните са обект на международни санкции. Режимът им не е международно признат. Международното право изключва икономическа подкрепа за правителството им в сегашния му вид. Това е сериозен проблем за Афганистан, защото до падането на Кабул тази подкрепа възлизаше на 70 процента от държавния бюджет. Загрижени заради потискането на жените и малцинствата, много донори задържат по-дългосрочната помощ за развитие. Целта им е да накарат афганистанските власти да зачитат човешките права и да уредят добри отношения със съседите си. Въжето, по което сме поели, е наистина доста тънко и доста нависоко... Но миналия месец ООН организира международна донорска конференция. Хуманитарните агенции помолиха за 600 милиона долара, а участниците в конференцията одобриха 1,2 милиард. Така че хуманитарната помощ продължава. Проблемът е в това дали талибаните, които през последните двайсет години бяха не управленци, а партизанско движение, ще смогнат да улеснят хуманитарните операции, от които зависят милиони афганистанци".
Европейският съюз сам обеща този месец 1 милиард евро за Афганистан. Според председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен те трябва да бъдат канализирани през хуманитарни организации - далеч от джобовете на заклеймените като терористи талибански управници. Фондовете за развитие на инфраструктурата и икономиката обаче остават замразени за неопределено време. Условията, поставяни от Брюксел и Вашингтон и останалата международна общност, поставят на изпитание стабилността на новата власт в Кабул, тъй като противоречат на разбиранията на най-консервативните от ислямистите.
"Хуманитарната подкрепа е безусловна, но помощта за развитие не е. Международните донори изискват социални и политически реформи, които талибаните не са готови да изпълнят, защото се опасяват, че изпълнението на тези реформи може да предизвика разпадане на организацията им", обяснява Шарлоте Хам и допълви, че талибаните не искат да изпаднат отново в международна изолация (както при първото им управление преди 20 години), защото са наясно, че финансовата подкрепа от донорите им е необходима. "Трябва обаче да си дадат сметка на каква цена могат да получат тази подкрепа - дали няма да загубят част от поддръжниците си".
Иронията след 20 години битки с талибаните е, че поражението на Запада може да се окаже шансът на Афганистан. Само че дестабилизация на властта в Кабул ще убие тази перспектива. Мнението на Шарлоте Хам е, че "за смекчаване на ефекта от климатичните промени е необходима функционираща държава. Такава държава може да бъде постигната само ако има мир. А мира вече го имаме, след като войната приключи".
Големият въпрос според Оли Браун е "какво ще се случи с групировките, които се отцепиха от талибанското движение, като например "Ислямска държава". Дали няма да се разрази нова партизанска война - вече срещу новото афганистанско правителство? Ако мирът се утвърди, ако държавата намери начин да инвестира в своите граждани, в селското стопанство и в производството на храните, от които населението се нуждае, ако успее да съгради връзките със съседните държави - тогава може би Афганистан ще започне да се съвзема, и да се съвзема така, че да може да разчита повече на себе си, отколкото на чужда помощ".
Талибаните могат да загубят част от поддръжниците си, ако склонят на компромис със Запада в замяна на икономическа помощ, твърди Шарлоте Хам. Но каква цена ще плати Западът, ако икономическата помощ остане замразена за неопределено време?
"Една от основните последици ще бъде бежанска криза. Най-засегнати най-вероятно ще бъдат Иран и Пакистан, но и Европейският съюз няма да бъде пощаден. Така че Европа и Съединените щати са пряко заинтересовани да предотвратят хуманитарна и икономическа катастрофа в Афганистан. Много е важно всички страни да си сътрудничат в тези усилия - не само американците и европейците, но също така и Китай и Русия, защото всички ще пострадат тежко от една дестабилизация на страната".
Още в края на август хиляди хора се струпаха в Спин Болдак - един от главните пунктове на границата с Пакистан. В началото на този месец кореспондент на Франс прес съобщи за хиляди в Зарандж, до иранската граница. Официално границите са запечатани, но независимият консултант Дейвид Мансфийлд показа убедително как местните талибански управници канализират - разбира се, за лична материална облага - изселването през пакистанска територия към Иран. Така че Европа има всички основания да се притеснява от "втора Сирия". В края на 2015 година - четири години след началото на сирийската касапница, Гърция, а след нея Балканите бяха "залети" от над милион сирийци, които стигнаха чак до Австрия и Германия.
Днес Сирия е раздробена държава. Дамаск и голяма част от Юга и Запада са под контрола на президента Башар Асад. Равновесието на Северозапад се крепи на разбирателството на Реджеп Ердоган и Владимир Путин - това разбирателство спря офанзивата на сирийската армия срещу бунтовниците в Идлиб през март 2020, която бе на път да прати още 1 милион сирийци в Турция.
На Североизток от решаващо значение са отношенията на Анкара с Вашингтон, който закриля доминираната от кюрдите автономна администрация. Въпреки тази закрила, положението днес в тези райони е крайно тревожно, поради климатичния фактор. Основният водоизточник - река Ефрат, започна да спада рязко още в началото на годината. Това се отрази непосредствено на производството на електроенергия и напояването на земеделските площи. Енергийна криза и криза с прехраната надвисна над милиони сирийци в тази част на страната, която само допреди 3-4 години бе "люлката" на джихадисткия халифат. Днес в Ракка управлява не "Ислямска държава", а кюрдска администрация, но властта й не е стабилна, както показаха тазгодишните вълнения в Камишли и Манбидж.
Турски дипломат, цитиран от Франс прес, изтъкна, че валежите в Южна Турция - откъдето Ефрат навлиза в Източна Сирия, са на най-ниското си равнище от 30 години. Но съмненията, че Анкара, която за три години воюва три пъти срещу сирийските кюрди, използва водата като оръжие срещу тях, са упорити.
Оли Браун обяснява:
"Съдействието на Турция е абсолютно необходимо за пълноводието на Ефрат в Сирия. През годините турските власти изградиха и градят язовири по горното течение на реката. Като ограничава потока през сирийска територия, това им позволява да упражняват политическо влияние върху Сирия. Притеснена от кюрдските сепаратисти на собствената си територия, Турция гледа на кюрдската автономна власт в Североизточна Сирия като на враг. Затова политически интереси възпрепятстват равномерното споделяне на водните ресурси. Трябва да оставим политиката настрана и да поставим на преден план нуждите и поминъка на местните жители".
Спадът на Ефрат засяга тежко не само Сирия, но и съседен Ирак. Но това е само един пример. Друг пример е проектът за гигантски язовир на синия Нил, който заплашва да скара Етиопия със Судан и 100-милионен Египет.
"Нека не говорим конкретно за Турция", призовава Браун. "Това се случва навсякъде по света. Страните, разположени по горните течения на големите реки, трябва да бъдат убедени да гарантират минимума вода, необходим на страните по долните им течения - да не използват географската даденост като лост за политическо влияние".
