Всъщност първата им среща е в Париж през 1853, когато Вагнер гостува на приятеля си Лист. Дъщеря му, Козима, е на 15, кльощаво, незабележимо момиче, докато той е прочут композитор на 40, чиято музика тя боготвори. Втората среща е в Цюрих 4 години по-късно. Козима вече е жена на фон Бюлов, а Вагнер се заглежда по нея. Рихард и Козима признават любовта си две години по-късно, в един берлински нощен файтон. „Този път не се шегувахме, а се гледахме в очите. И ни обзе страстно желание да признаем чувствата си, но думите бяха излишни“ – пише в мемоарите, които всъщност записва Козима - не само негова любовница, но и официална секретарка.
През 1864 Вагнер е във Виена, но бяга в Цюрих от данъчно разследване. Там получава покана, която слага край на финансовите му тегоби. Лудвиг II, 18-годишният крал на Бавария, не просто обожава музиката на Вагнер, но го има и за свой духовен баща. Да не говорим, че хомосексуалният крал вероятно е и влюбен в композитора. Той го ревнува от жените и специално от скандалната Козима. Тя има две дъщери от фон Бюлов, а ражда щерка и на Вагнер. Лудвиг назначава Вагнер за съветник, плаща дълговете му и му дава неограничено финансиране. Рихард и Козима живеят открито заедно и това е част от новия скандал. Някои придворни са недоволни от близостта на краля с Вагнер - човек с анархистично минало, а още по-недоволни от факта, че фаворитът получава неограничени средства от хазната. Тя не е особено дълбока, но за глезотиите и разкоша на Вагнер пари винаги има. Срещу него се плетат интриги, положението става нетърпимо и той се маха от Мюнхен. Това обаче не значи, че щедрата издръжка спира, напротив, практически до края на живота си Вагнер продължава да е основен фактор за източването на баварската хазна.
Вагнер търси в Швейцария и Франция подходящо място, но идва новината за смъртта на съпругата му Мина. Като свободен човек, той наема къща край Люцерн и прибира Козима с всичките деца. Те стават пет, след като после се раждат Ева и Зигфрид. Междувременно той завършва единствената си комична опера - „Нюрнбергските майстори певци“, доста напредва и с някои части от цикъла за нибелунга, но държи да го демонстрира в цялата му изумителна прелест. През 1870 фон Бюлов и Козима най-после се развеждат, а след месец тя се омъжва за Вагнер.
За 33-я рожден ден на жена си той композира и с камерен оркестър представя на стълбите пред къщата им музикалната идилия „Зигфрид“. Тя е свързана с родения малко по-рано техен син, но използва мотиви и от едноименната музикална драма, трета част от “Пръстенът на нибелунга“. Краят на цикъла вече се очертава и Вагнер търси подходящо място за новия оперен театър, с Козима избират Байройт. Общинският съвет дава безвъзмездно земята, но, въпреки срещата с канцлера Бисмарк, той не дава пари от хазната. Средствата се търсят чрез благотворителни акции на „Вагнеровите общества“ и концертно турне на Вагнер, но има едва една трета от нужната сума. Пак се намесва обаче Лудвиг II и проектът за театрален комплекс, който включва и голяма къща за семейство Вагнер, е завършен през 1875. Това е огромно усилие и Рихард, в типичния си леко превзет стил, казва на Козима: „Всеки камък тук е червен от моята кръв - и твоята!“
През 1876 Вагнер е на 63 и изживява огромен триумф, като открива театъра в Байройт с величествения цикъл „Пръстенът на нибелунга“. Той е от 4 музикални драми – „Рейнско злато“, „Валкирия“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, с продължителност около 16 часа, а представянето им е огромно изпитание и за изпълнители, и за публика. В основата на цикъла са немският епос „Песен за нибелунгите“ и староскандинавски саги. Джуджето Алберих завладява рейнското злато и изковава пръстен, който дава власт над света. Один, върховният, отмъква пръстена, но джуджето го прокълнава.
Междувременно обаче Один го дава на великаните Фафнир и Фазолт, задето му построяват приказния замък Валхала. Проклятието на Алберих ги застига, те се скарват, Фафнир убива Фазолт, става дракон и пази пръстена в пещера. Човекът, който не познава страх - Зигфрид, убива дракона, но на свой ред е убит. Накрая проклятието застига и боговете – Валхала изгаря, а те загиват в огъня. Ако ви прилича на нещо от Толкин, да, същото е – и можем да си представим как тази история е посрещната през романтичния 19 век. Цикълът е триумф, присъстват кралски особи, изтъкнати интелектуалци и музиканти от цяла Европа. Едвард Григ намира цикъла за „божествено композиран“. Разбира се, има и критици. Френският „Фигаро“ нарича „Пръстена…..“ „сън на лунатик“, но французите винаги са ревниви, щом някой ги изпревари в изкуството. Самият Вагнер не е чак толкова доволен от фестивала, защото, вместо печалба, той му носи 150 000 марки дългове.
Славата обаче остава, а Байройт и до днес е престижен музикален форум. В следващите години Вагнер работи върху последната си музикална драма - „Пърсифал“. Това отнема 4 години, повечето от които прекарва в Италия поради здравословни проблеми. А и да е далеч от Козима – защото е там с последната си любов – Джуди Готие, писател и преводач. Премиерата на „Пърсифал“ е през 1882, на втория фестивал в Байройт. После Вагнер и Козима отиват във Венеция, а на Коледа той дирижира за последен път. На 13 февруари 1883 следобед сърцето на Рихард Вагнер спира.
Погребват го в градината на къщата в Байройт, а на церемонията звучи погребалният марш от „Залезът на боговете“. Много подходящо за някой, считан за един от човешките музикални богове на всички времена.
