За визуалната артистка Мария Налбантова поетът и журналист Димитър Кенаров пише: "Винаги съм си представял, че раят е библиотека“ пише в едно свое стихотворение Хорхе Луис Борхес – цитат, изписан с големи букви над заемното гише в Столична библиотека. Ако това наистина е така, предполагам всеки посетител е праведник поне за кратко, независимо колко грехове има там долу, на площад „Славейков“, а служителите са един вид ангели, независимо че не са облечени изцяло в бяло и нямат крила (доколкото ми е известно). В този рай дървото на познанието е превърнато от непознати майстори в дървени рафтове, от които човек спокойно може да си откъсне плод без да бъде наказан за това (освен, разбира се, ако не закъснее да го върне). Библиотеката е може би най-магическият "Плод и зеленчук“.
Взели вкъщи късче от рая, хората обаче си остават хора. Отхапват от една книга, опитват да се извисят, да заживеят други животи в други светове, но нещо все ги разконцентрира и дърпа надолу: болести, любов, всекидневни грижи, скука, синдром на дефицит на вниманието. Често така и не успяват да довършат книгата, която са започнали и я връщат обратно в библиотеката-рай с известна доза тъга или може би облекчение. Там, където четенето е приключило (понякога на петата страница, понякога чак на сто и петдесетата), някои от тях оставят (или забравят) своите импровизирани книгоразделители, които ни напомнят, че дори и вече написаните книги могат да имат своя преждевременен край.
Мария Налбантова се интересува точно от тези спомени, които читателите оставят за себе си след себе си. Това са следи от онзи реален, биографичен живот на хората, там долу, на площад „Славейков“, където раят се е оказал невъзможен. Подобно детектив, тя е намерила и консервирала в своите буркани-обекти дребните, но многозначителни улики, оставени от читателите в предсмъртния момент на четене. Етикетът обозначава заглавието и автора на книгата, както и откъс от последната прочетена страница, а книгоразделителят вътре е оръжието на престъплението. Или може би това е стъкленица със самото сърце на читателя.
Поставени заедно в прозрачното пространство на буркана, остатък от книга и книгоразделител като че ли започват да общуват по нов начин. Текстът на етикета ни отправя към една реалност (възвишена/авторска), съдържанието – към друга (всекидневна/читателска). Това са сякаш два различни свята, компот от плодовете на литературата и бита, които често нямат абсолютно нищо общо помежду си, сблъскват се вкусово, противоречат си, но които понякога странно, почти мистично, се допълват. Как иначе да си обясним фалшивата столевова банкнота с герба на националния отбор по футбол, намерена в романа „Тютюн“, точно където Димитър Димов разсъждава за тежките условия на труд на работниците и ниското им заплащане? Или листовката от лекарството Torvacard за понижаване нивата на холестерол – в булевардния роман на Борис Иванов, „На почивка в Тенерифе“, на страницата на която главният герой похапва фруктова салата и череши? Навярно това е чиста случайност, но може би е съдба, предопределеност. В книгите винаги търсим скрит смисъл. Раят е, когато го намерим.“
„Книгоразделители“ се реализирани с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи" 2021.
