Имало е и такива българи – те не понасяли оковите на собствената си душа, но за да заживеят в свобода трябвало най-напред да извоюват освобождението на своя народ. С подобни въжделения безброй герои без време напуснали този свят. На някои от тях потомците издигнали паметник, ала мнозина и днес тънат в забрава въпреки доблестните си дела.
Пред олтара на столичната католическа катедрала “Св. Йосиф” съдържанието на три тетрадки, изписани със старателния почерк на един политически затворник, най-после заживя свой живот. “Апостола – трагедия в пет действия” от Георги Заркин, която се ражда преди половин век в килията на старозагорския затвор, достига до своите читатели благодарение на отец Паоло Кортези – търсач на истината, разпространител на истории за непреклонност до самия край и пазител на паметта за жертвите на комунистическия режим.
С помощта на католическата църква Лъчезар Заркин успява да издаде част от затворническото творчество на своя баща – романа “Чест”, документалната поредица “Вулкан” за същността на диктаторския режим на Тодор Живков, стихосбирките “Отвъд чертата” и “От храма на самообречените”. В предговора на “Апостола”, написана в рими в стила на Шекспир и на изключително добро ниво, според оценката на литературоведи, отец Кортези отбелязва: “Само един достоен българин, който преживява същата съдба като Левски и носи в сърцето си същата мечта за радикална и положителна промяна не само за себе си, а за всички, може да ни разкаже за тази трагедия и този достоен човек е Георги Заркин.”
“Той е роден на 3 март 1940 г. в село Бели Искър /65 км южно от София/ – започва житейския разказ за своя родител Лъчезар Заркин. – Баща му е убит без съд и присъда в последните дни на септември 1944 г., когато 68 души от община Самоков биват хвърлени в 138 метровата пропаст Черната скала. И като дете на убит вече е белязан. В него обаче има един талант – според разказите на моите лели и чичо всяка свободна минута той заставал настрана, където имало светлина, и непрекъснато четял или пишел. След селскостопанския техникум, завършва задочно кинематография и става фоторепортер във вестник “Земеделско знаме”. В качеството си на журналист се запознава с отговорника за язовирите и водоемите ген. Иван Тодоров-Горуня и от него разбира за готвения държавен преврат. В началото 1966 г. Георги Заркин създава група от четирима души, които пишат позиви за въоръжена борба и сваляне на режима на Тодор Живков, но е арестуван, съден, пребиван, рязани са петолъчки по гърба му. В затвора се изгражда като твърд демократ и противник на тоталитарния комунистически режим.”
“Те са преследвани, те са лишавани от свобода, те са станали жертви на това робство – казва свещеникът от храм “Рождение на блажена Дева Мария” в Белене. – В килията Георги Заркин преживява същата жажда за свобода, която преживява Левски, същото състрадание към народа, същите мечти робството да бъде заличено и всички заедно да заживеят свободни, градейки своята история в свобода и уважение. Дори и да живеят през различни векове, и двамата имат не само обща съдба, но и еднакво сърце, защото механизмите са били едни и същи. Заркин и Левски преминават през идентични изпитания, независимо кой е бил на власт и е използвал насилие срещу тях. Заедно със страдащия народ те чувстват жаждата за свобода и свършват своята част, не се отказват.”
Така осъденият на строг режим Георги Заркин прекарва 11 години и 6 месеца в затвора, където го застига насилствена смърт от задушаване с възглавници и побой с гумени маркучи. През всичкото това време той остава верен и на гражданския си дълг, и на призванието си на творец. На 15 юли 1968 г., докато чехословашкият народ се опитва да оттласне съветските окупационни войски, Заркин изпраща протестно писмо до Тодор Живков, в което пише, че “страната ни върви към морална и стратегическа катастрофа”, че “се води противонародна политика”, че “България се е превърнала в експериментална база на Русия”.
“Георги Заркин не само че се осмелява (да изрече истината за ролята на Русия в онзи момент – бел. ред.), но го прави в писмена форма и провежда 28 дни гладна стачка в знак на протест срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, които с оръжия и с бойни машини смазват Пражката пролет – казва Лъчезар Заркин. – Гладната си стачка той прекарва в карцера в ужасяващи условия – една дъска, една кофа за тоалет и една решетка на килията, върху която е сложена ламарина с пробити дупки, за да влиза въздух. Това представлява усилено строгият режим в затвора по онова време.”
На 6 август 1977 г. пред пазарджишкия затвор, където Георги Заркин е преместен, спира черна волга с трима служители от Държавна сигурност. Дошло е времето да бъде изпълнена смъртната присъда, издадена от зам.-вътрешния министър ген. Григор Шопов върху протестното писмо до Тодор Живков: “Гад. Да бъде убит.” Разправата с въдворения за пореден път в карцера затворник става ден по-късно – в навечерието на първия писателски конгрес в София, заради опасение на службите, че чуждестранни участници могат да поискат среща с него и лично да чуят за преживените физически изстъпления и психически тормоз. Още повече, че негови стихове, изнесени от освободени затворници, вече се четат по радио “Свободна Европа” и писатели, поети и журналисти изразяват желанието да го подкрепят.
Макар и изминали 33 години от падането комунистическата власт, обществото ни продължава да се запознава с личности, несклонили глава пред мракобесния режим и творили в разрез с шаблоните на времето. “Крайно време е държавни институции в България да се заемат с издаването и популяризирането на такъв вид ценно творчество и със смяната на ценностната система”, казва Лъчезар Заркин. Отново с помощта на отец Паоло Кортези скоро бял свят ще види поредното произведение на неговия баща – и то пропуснато от затворническата администрация заради ниската й способност на възприятие.
“Всяка една дума в тази приказка е синоним – добавя Лъчезар Заркин. – Когато едно дете чете “В страната на розите”, разбира, че става въпрос за битово-вълшебна приказка – много красива и много добре написана. А когато я чете възрастен, разбира, че става въпрос за “красивите” комунистически идеи, които навлизат и опоскват всичко.”
Иска ни се да мислим, че езоповският език и описваните чрез него явления са останали в епохата на Георги Заркин. Въпрос на осмисляне и действие е дали само по инерция все така ще се вглеждаме в думите и ще продължаваме да търсим закодирания зад тях смисъл.
