Днес, когато изпитваме все по-малко състрадание към каквото и да било, днес, когато естественият подбор поощрява дебелокожите, е трудно, почти непосилно, да не се запитаме как и защо се случи така, че оцеляването ни започна да минава през липсата на каквато и да е емпатия. По линия на тези въпроси, в едно плашещо познато общество, в което най-ценното човешко откритие – думите – биват използвани за шумна омраза, един роман – антиутопичен в рамките си и дълбоко хуманен в своята същност, търси отговорите им отвъд видимото и крепи на страниците си тонове човешко минало, настояще и бъдеще.
След "Екстазис" и "Млък" Радослав Бимбалов пише "Ти, подобие мое" – помитащ и труден за побиране в един жанр роман, в който се пропуква въпросът за Сътворението и човешкия смисъл, при това разискван от гледната точка на Създателя.
"Смятам, че това е един от изконните въпроси - как сме се появили на този свят? И дори и да не си даваме сметка колко ни тормози това, то съществува много дълбоко в съзнанието ни. Едно притеснение дали наистина сме сътворени от някаква висша сила и недължим ли нещо на тази сила, поне обяснение за това в какво се превръщаме. Или пък сме добре развити умствено животни, които за съжаление не са избягали от някакви свои животински инстинкти. Това в книгата, което аз разглеждам – да, малко смело през погледа на Бог, ще обясня защо - е въпросът защо и как сме се променили. Опирайки се на теорията на Дарвин, обяснявам всъщност, че нашето дебелокожие е естествен процес. Понеже сме променили много средата, в която живеем, тя вече е трудно поносима и за да я понасяме, започваме да ставаме малко по-малко чувствителни. Както ние обичаме да казваме – претръпнали сме", каза в "Артефир" авторът.
А защо през погледа на Бог се случва това обяснение и доколко е смело?
"Исках да намеря глас, който да бъде далеч от мен, далеч от всички ни, но в същото време да ни познава. И това беше някак най-логичното нещо, до което да се спра. Предизвикателно, защото да пишеш от името на Създателя - наистина звучи една идея по-претенциозно и налудничаво, но знаете ли, мисля, че намерих баланса, поне за себе си, така смятам. И читателите, предполагам, го откриват. Балансът между начина, по който говори човек за себе си, и начина, по който Създателя би трябвало да говори за нас", разяснява Бимбалов.
С "Ти, подобие мое" той рисува смазващ портрет на съвременното общество, поело по пътя на собственото си отрицание.
Искаме да заприличаме на машините, които създадохме, обяснява писателят.
"Ние уж ги създадохме по наш образ и подобие, и това беше целта на технологичната революция в последния век. Но след като достигнахме до това, за което пишеха навремето писателите фантасти, с които аз съм израсъл – братя Стругацки, Кир Боличов, Айзък Азимов – достигнахме това ниво, създадохме тази машина, която може да ни замества много успешно почти навсякъде и във всичко, все още не е започнала да чувства, не дай боже и това да се случи, и докато правехме машината по наш образ и подобие, някак самите ние се превърнахме в машини и това ни отдалечи не само от произхода – дали е той божествен, или природен, - отдалечи ни от самите нас. Започнахме да се движим, да съществуваме по алгоритъм. Този алгоритъм е много ясно разписан и ние много рядко излизаме от него. Смятам, че търсенето на произхода ни е част от обръщането обратно към човешкото в нас, което искрено се надявам като идеалист да ни предстои."
Романът "Ти, подобие мое" преплита съдбите на петима главни персонажи в една обща и драматична история, оплетена заедно с историите на съвременните хора, но и с историите на човеците назад във времето. Така навярно започва диалогът за човечеството и промяната в душите на хората.
Един почти обикновен учител се оказва на грешното място в грешния момент, а съдбата на петимата герои се оказва фатално преплетена и разказана през погледа на не кого да е, а на самия Създател.
Повече чуйте от Радослав Бимбалов в звуковия файл.
