„Влизам в това студио и се върнах години назад, в детството си – още като дете съм идвала тук и то не на запис, а на живо предаване! Тогава така беше. Най-добре се чувствах в Народния театър за младежта. Мисля, че ако един актьор не е играл за деца и не е усетил детския дъх, не е изпитал удоволствието от сцената. Детето живее с това, което правиш на сцената, с това което става на сцената, участва в един момент в самото действие. Така че актьорът трябва хем да излезе от ролята, за да му обърне внимание, хем после отново да влезе в роля.
Родена съм в София, затова казвам че съм девойче-софиянче, курубагларче. Така се казваше тогава квартал Лозенец – Курубаглар. Там къщите се брояха на пръсти, беше квартал на София. Детството ми мина като насън. През зимата бях с момчетата на ски. Татко ми правеше ските. По време на войната татко ни заведе в едно габровско село. Там не исках да нося градските рокли и едно дете ми даде домашно тъкано платно и така заприличах на всички останали. Там ходех и на училище – пеша през зимата, а топлото време пасяхме овцете. С една торбичка на рамо – вътре храна и задължително едно канче за млякото, което дояхме от овцете. Никога няма да забравя вкуса на това още топло мляко... Там чух и за първи път песента „Облаче ле бяло”, също спомен от онова време. За актьора е по-лесно да води диалог, затова в книгата си вадя едно вътрешно „аз”. Започнах я, защото паметта е като къща на спомените. Разхождаш се, отваряш чекмедженца, шкафченца, големи ракли и виждаш, че навсякъде си ти. Заедно с любимите хора...”
Отваряме едно малко чекмедженце и споменът изскача:
"...Сънят бяга от очите ми. Времето тече бавно. Утрото е далече. Всички спят. Дали да не стана, да запаля лампата и да взема химикалката? И какво да пиша на белите листа, които от дълго време лежат пред мен? Не, по-добре да се опитам да поспя. Очите се затварят, но сънят все не идва. Мозъкът непрекъснато работи. Мозъкът е отделен свят и може да създаде от себе си рай от ада и ад от рая... Паметта е като къща. Къща на спомените. С многобройни долапи, гардероби, скринове, шкафове с безброй чекмеджета. И всяко ревниво пази по един скъп спомен от живота на човека, който го отпраща назад във времето. А мислите са като тирани, които все се връщат и ни измъчват. Те са като филмова лента, в която е запечатан целият ни живот. С радостите и скърбите...Сядам в леглото. Взимам химикалката и... филмовата лента на една влюбена в живота и в работата си жена започва да се върти пред мен”... Написах " SOS", защото когато човек започне да отваря чекмедженцата, без да иска намира различни случки, хора, години, места, картини.”
Затова и ние поканихме актрисата Надя Топалова – за да отваряме заедно многобройните долапи от Къщата на спомените. Така се роди и нашият разговор за предаването.
неделя, 27 февруари, от 10.00 часа
По публикацията работи: Милена Димова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
